Пол Дохърти - Възмездието на Изида

Почукване на вратата прекъсна мислите му. Асурал, все още облечен като бога воин Монту с кожен шлем под мишница, влезе с отсечена крачка в кабинета.

— Престъпниците са предадени на палачите. Господарят Валу реши да уважи молбата ви и на всеки затворник ще бъде дадена по чаша отровно вино преди изпълнението на присъдата.

Капитанът на стражата замълча, бледото изпито лице на съдията го смущаваше. Обикновено Амеротке бе весел и жизнерадостен, а сега се бе отпуснал в креслото като завладян от дълбока скръб човек.

— Господарю.

— Нищо ми няма, спокойно, Асурал. Но никой не заслужава такава смърт, независимо от престъпленията си.

— Те заслужават да умрат! — Асурал посочи подноса на пода: — Ще пратя някой слуга да разтреби. Трябва да хапнете нещо, най-добре печено агнешко с чаша охладено вино. Хапнете и си починете. Съдът ще възобнови работата си едва като отмине обедната жега. Имате време дори да се разходите и да подремнете малко.

Амеротке бе смутен от тази проява на загриженост и му благодари. Асурал излезе, а съдията отиде до високата плетена кошница в ъгъла. Разчупи печатите, отвори капака и извади медната кутия, в която се държаха свитъците, описващи следващите случаи.

— Горкият генерал Сутан — прошепна той. — Да умре изпохапан от змии!

Свали капака на кутията, извади свитъка, разви го и плъзна поглед по написаното. До момента почти нищо не бе установено със сигурност. Вратата зад гърба му се отвори.

— Къде се забави толкова, Шуфой?

Не последва отговор и Амеротке бавно се обърна. Джуджето никога не се промъкваше така тихо. В първия миг сърцето му замря и след това заби учестено: в кабинета бяха влезли двама убийци, облечени в черно от главата до петите, в ръцете си държаха ками. Върховният съдия отстъпи към стената, стиснал медната кутия. Единият внимателно затвори вратата с крак и двамата нападатели закръжаха около жертвата си. Амеротке бе като парализиран, не можеше да помръдне, долавяше спокойното им дишане, тихите стъпки по пода, блясъка на очите между гънките на черните маски.

— Защо? — прошепна той, опитвайки се да спечели време. — Кой ви изпраща?

— Мъртвите — изсъска иззад маската единият. — Те ще поемат към Далечния запад, но и ти ще тръгнеш след тях. За теб днес е съдният ден.

— Те са престъпници, лъжци и убийци.

— Грешиш. Те бяха наши приятели и другари.

Амеротке внезапно направи крачка напред и замахна с медната кутия. Убиецът отскочи, но в следващия миг посегна с камата. Амеротке се извърна и парира удара. Мъжът отстъпи, но мястото му веднага зае вторият. По челото на съдията изби пот, гърлото му бе пресъхнало, едва си поемаше дъх. Убийците го дебнеха напрегнато, само да допуснеше грешка, и щяха да се нахвърлят върху него със зловещите си закривени ками, за да пронижат и разкъсат плътта му.

— Господарю! — вратата се отвори и на прага се появи слуга с поднос в ръце. Замря за миг, изтърва подноса и с писъци се втурна обратно в Залата на двете истини.

Убийците се хвърлиха в последна отчаяна атака, но страхът у Амеротке бе заменен от гняв, който му вдъхна нови сили. Той се свиваше, отскачаше, извърташе, мяташе се наляво-надясно, припомняйки си научените във войската хватки. Разбойниците постепенно отстъпваха към вратата, отвън се чуваха гласове и забързани стъпки. Очевидно мисията им нямаше да се увенчае с успех, те направиха един последен опит и изскочиха навън. Амеротке се строполи на пода и в същия момент в кабинета връхлетя Асурал, следван от още неколцина стражи. Съдията им обясни, че не е ранен, и ги изпрати да преследват нападателите, макар да съзнаваше, че е безполезно — храмът на Маат представляваше истински лабиринт от коридорчета с множества врати към дворовете и градините.

Съдията дишаше учестено, навън се вдигаше ужасна врява. Асурал викаше подкрепления, настояваше писарите и слугите да помогнат в преследването.

— Измъкнаха се — обяви огорчено капитанът, когато се върна в стаичката. — Но ето какво намерихме — подаде на съдията скарабей, на излъсканото до блясък камъче бе изрисуван коленичил стрелец с лък.

— Знакът на Себаус — прошепна Амеротке. — Бях сигурен, че отново ще се сблъскам с Тях. Избрали са за свой покровител един от демоните от подземния свят. Тези наемни убийци вероятно са истинските извършители на грабежите в гробниците.

— Ранен ли сте? — попита Асурал.

— Наранено е само достойнството ми — усмихна се Амеротке. — Ама сам съм си виновен, драги ми Асурал. Толкова пъти си настоявал да поставиш охрана пред кабинета ми. Струва ми се — той се изправи, — че вече съм склонен да обмисля тази възможност.