Пол Дохърти - Възмездието на Изида

— Толкова голяма ли е жаждата ти за справедливост, Пренхое? Дългото писане не те ли уморява? — почука по съдинките с червено и синьо мастило. — Не трябва ли да ги напълниш? Пръстите ти не изтръпнаха ли, гърлото ти не пресъхна ли? Или жаждата ти за справедливост те накара да забравиш за всичко останало?

Останалите писари се присъединиха към закачките.

— Налага се да изчакаме — продължи Амеротке — завръщането на Валу и Асурал — той се изправи. — Почини си малко, Пренхое — посочи трона на справедливостта и масичката пред него, на която бе поставил почетните си знаци. — Но не отделяй поглед от нещата там. А къде е Шуфой?

Огледа се нетърпеливо. Слугата му обикновено винаги му бе подръка. «Немирното джудже», както го наричаше Асурал, се втурваше при господаря си след края на всяко дело и се впускаше в разпалени коментари и на най-дребните подробности. А днес май изобщо не го бе зървал в залата.

— Нали го пратихте някъде, господарю, забравихте ли?

— Да, трябваше да занесе едно съобщение, но на две крачки от тук, а не на другия край на света. Надявам се, че не му се е случило нещо лошо.

Върховният съдия застана на прага и наостри уши, лесно щеше да различи гласа на Шуфой. Той постоянно се безпокоеше за джуджето, което му бе не само слуга, но и приятел. Шуфой беше от «носорозите» — носът му бе отрязан заради престъпление, в което не бе виновен — и прокуден да живее сред останалите си събратя в мръсното гето извън стените на Тива, беше обжалвал присъдата си, Амеротке бе разследвал отново случая и бе открил, че е била извършена чудовищна несправедливост. Като компенсация той го бе взел в домакинството си и джуджето му се бе отблагодарило с предано приятелство. Въпреки вида си Шуфой бе с бърз и ловък ум и не се отделяше от Амеротке и семейството му. В главата му постоянно се въртяха всевъзможни планове за бързо забогатяване, обучаваше се за лекар, продаваше билки и мехлеми, представяше се за звездоброец и дори предсказваше бъдещето. Естествено, всичките му начинания се проваляха с гръм и трясък, но перипетиите около тях будеха много смях и забавляваха околните. За съдията Шуфой бе приятна противоотрова на досадната помпозност в съдебната зала.

Амеротке искаше да обсъди няколко важни въпроса с него, а и, честно казано, наистина се страхуваше за безопасността на джуджето. Шуфой винаги го придружаваше по улиците на Тива и той бе зърнал как неколцина търговци внимателно го оглеждат. За тях той бе ценна плячка — нерядко уроди като него бяха отвличани, скришом качвани на борда на някой кораб и изпращани нагоре или надолу по реката, където ги продаваха на скитащи циркаджии като талисман или за привличане на публика.

— Не се тревожете — извика Пренхое. — Сигурен съм, че на Шуфой нищо му няма.

Амеротке се извърна към трона. Приближи се, взе нагръдника, тежката огърлица, пръстените и гривните, прибра ги в ковчежето на масата и го заключи. Притеснението за Шуфой не го напускаше, той се отпусна върху възглавниците и опъна ръце и крака, без да обръща внимание на любопитните погледи на писарите, които чакаха да ги освободи. Бяха гладни и умираха от нетърпение да се завтекат към кухнята на храма.

— Искам да видя съдията! — отекна от преддверието писклив женски глас. — Искам да видя върховния съдия Амеротке! Пуснете ме! Аз съм Нетба.

Амеротке изстена.

— Трябва да я приемете! — коленичи пред него Пренхое. — Забравих да ви кажа, господарю, но снощи сънувах странен сън. Вървяхте по брега на реката. Аз и Шуфой се бяхме качили на гърба на крокодил, но той изведнъж се гмурна във водата. Мислех, че ще се удавя, но видях над мен да кръжи един ибис. Отворих очи и...

— Насън ли? — прекъсна го троснато Амеротке.

— Да, насън.

— Тогава как си отворил очи? О, няма значение — съдията го потупа по коляното. — Въведи почитаемата Нетба.

Младият писар бързо се отдалечи и след малко се върна с посетителката. Амеротке я бе виждал отдалеч и преди, но не бе разговарял с нея. Висока жена е остри черти и властно излъчване на ястреб, с блестящи очи, дълъг нос, сочни устни и леко набръчкани бузи. Ръцете й бяха доста необичайни, дългите й тънки пръсти напомняха пипалата на воден паяк. Беше със светлосиньо наметало и дръпната над челото качулка, тъй като не носеше перука; единственият реверанс пред повелите на модата бяха леката боя по бузите и черната линия под очите, но си личеше, че са сложени набързо, и вече бяха започнали да се размазват. Амеротке се приближи да я посрещне и тя протегна ръка, която съдията пое внимателно и приближи до устните си в знак на уважение към дъщерята на един от най-великите египетски архитекти.