Пол Дохърти - Възмездието на Изида

Целта на стенописите бе да напомнят на присъстващите, че се намират в залата на съда, където се оповестяват решенията на фараона и където всеки се прекланя пред безкрайната му мощ. Тук се издаваха смъртни присъди, престъпниците се изпращаха на кладите в пустинята или на Стената на смъртта край града.

Сега, в първите седмици на разлива в третата година от управлението на царица Хатусу, щеше да бъде произнесена смъртна присъда. Събралите се в съда чакаха решението със затаен дъх, току-що приключилият процес показваше здравата хватка на фараона — жена, едва навършила пълнолетие, върху управлението на Египет. Когато фараонът бе силен, никой не смееше да докосне гробниците в Долината на царете, но отслабеше ли за миг вниманието си, злото се развихряше и започваха грабежи и погроми в домовете на вечността на отсрещния бряг на придошлата река. През последните месеци тези случаи бяха зачестили, в тях бяха замесени хора с най-различен произход и ранг. Бяха арестувани не по-малко от двайсетина души — погребални жреци, жрици на богинята Мерецегер, чието светилище бе точно срещу Некропола, търговци и войници, високопоставени чиновници. Със зачервено от гняв лице Хатусу бе свикала царския съвет и бе настояла да се сложи край на обирите. А сега човекът, натоварен да въздава правосъдие от името на фараона, върховният съдия Амеротке, щеше да произнесе присъдите. Хатусу ясно му бе дала да разбере, че той трябва да покаже на цял Египет колко здраво е стиснала юздите на Царството на двете земи.

Хатусу бе дошла в съда рано сутринта, за да му обясни какво точно се очакваше от него. Царицата изглеждаше зашеметяващо красива: безупречната кожа бе стегната, очите й искряха, кръвта й кипеше. От гняв не можеше да си намери място и непрестанно крачеше напред-назад, меката й роба шумолеше, разноцветният шал се мяташе под акомпанимента на дрънченето на гривни и огърлици, които отразяваха светлината на факлите и лампите. Дори бе притиснала към врата на Амеротке инкрустираното с перли ветрило:

— Сигурен ли си, че са виновни? — бе попитала.

— Разбира се, божествена.

Амеротке бе приковал поглед в Уреус — двуглавата кобра, която се надигаше от диадемата, увенчала главата на Хатусу. В сегашното си състояние царицата бе по-опасна и от змия.

— Искам ги мъртви! — Хатусу прибра ветрилото, но след миг го отвори отново и настървено го заразмахва.

Великият везир Сененмут седеше с невъзмутимо лице на ниското столче и наблюдаваше как божествената му любовница се е отдала на не чак толкова божествен пристъп на ярост.

— Не бива да ви виждат, че се намесвате в делата на съда, господарке — обади се той. — Всичко свърши вече: гробниците са били ограбени, престъпниците са заловени, справедливостта ще възтържествува.

— Искам всички да го разберат. Искам дори хората в търговските градове в Делтата да осъзнаят, че съм фараон. Искам племената отвъд Четвъртия праг да треперят, щом чуят името ми.

— Те вече треперят — Амеротке се облегна на стената и кръстоса ръце. Хатусу не бе ядосана на него, просто се бе поддала на гнева. В действителност умната царица бе доволна от това, което бе сторил съдията. — Те виждат във вас могъщ владетел — занарежда той, — със силна воля, обична дъщеря на фараона, повелителка на Царството на двете земи. Вам богинята на лешоядите Некбет е дарила крилете си, вам Хор, който унищожава милиони, е покровител...

Хатусу прикри с ветрилото лицето си.

— Вам — продължи надуто като дворцов бард Амеротке — жреците на Амон, Изида и Озирис кадят благовония под песента на цимбалите и рева на тромпетите. Вам, която носите двойната корона и която говорите красиво и правдиво.

Гневът на Хатусу се стопи. Тя се разсмя, като раменете й се разтрепериха, и вдигна ръка да прикрие усмивката си. Захвърли ветрилото към Сененмут и притегна ненес — тежката мантия на славата, символ на властта на фараона. Изръкопляска доволно:

— Ако някой ден решиш да станеш придворен глашатай, веднага ще те назнача. Но преди това. — Хатусу се надвеси над Амеротке и той долови аромата на прославения кифски парфюм, получаван от соковете на прекрасния син лотос. Отблизо очите й бяха като на леопард, с цвета на кехлибар, от извитите в усмивка сочни устни често се изплъзваха ругатни и жестоки присъди. Вдигна облечените в червени ръкавици ръце и нежно докосна лицето на съдията. — Вече трета година съм фараон, Амеротке. Прав си, сигурно наистина ме закрилят боговете. Победих злите хиксоси и бунтовните кушити, народът на Деветте лъча трепери пред мен. Корабите ми кръстосват надлъж и нашир през Голямата зелена вода на север от Делтата, бойните галери контролират Нил, колесниците навлизат все по-дълбоко в Червените земи. Войските ми копаят кладенци, изграждат крепости в оазиси, прокарват пътища и издигат паметни плочи в прослава на името ми. Завладях Пътя на Хор през Синай и заповядах на князете на Ханаан да засилят двора ми с драгоценни дарове от вино, вълна и редки дървеса. Но каква е ползата от това — тя впи нокти в бузата му, — ако не успея да защитя гробниците на близките си, на моя баща, на брат ми, на майка ми и на съпруга ми? Даваш ли си сметка, какво са направили тези нещастници? Ограбили са гробниците, осквернили са мумиите, взели са всички скъпоценности и са ги продали като дрънкулки на пазара. Какво ще кажат князете на Ханаан, когато някой търговец им предложи скъпоценните камъни, които са били сложени за очи на мумията на баща ми? Какво ще си помислят те за мощта на Хатусу?