Пол Дохърти - Възмездието на Изида

Импуки сграбчи ветрилото и ядосано го заразмахва пред тясното си лице. Отвътре вреше и кипеше. Мускулите на врата му бяха напрегнати, устата му бе пресъхнала, сякаш го бе брулил пустинният вятър. Притвори очи и се опита да успокои дишането си. Когато ги отвори отново, видя Мафдет да седи с кръстосани крака и спокойно отпуснати ръце, зяпайки невъзмутимо в тавана и тихо подсвирквайки си.

— Ще ви прогоня от храма — процеди Импуки. — Ще отида в двора, фараонът се вслушва в думите ми. Мястото ви не е тук, а при останалите мързеливи ветерани в хановете в Некропола и в бордеите на Тива.

— Ако го направите — Мафдет се поизправи в стола, — ще поискам аудиенция при божествената, при моя покровител генерал Сутан или при господаря Сененмут. И ще им разкажа за тайните дела в храма.

— Какви тайни дела?

— Ами, господарю. — капитанът въздъхна и потупа шкембето си, премлясквайки жадно. Изгледа с копнеж делвата край вратата. — Наистина е странно колко много хора умират тук, в Дома на залеза.

Импуки сгъна рязко ветрилото:

— Какво искате да кажете? Те са възрастни и болни, идват при нас, за да умрат, а ние се стремим да ги дарим с утеха и спокойствие в последните им дни.

— И след смъртта си те оставят богати дарове на храма — добави войнствено Мафдет.

— Не се нуждаем от парите им — отвърна жрецът.

— Те просто желаят да се отблагодарят за уменията и грижите ни. Същото е и в другите храмове, тези дарения са капка в морето.

— Има и друго.

— Какво? — жрецът се обливаше в пот. Изведнъж сетивата му се изостриха, бръмченето на мухите над чинията с подсладени фурми като че ли се усили и дразнещият звук го накара да стисне зъби. За първи път от началото на срещата усети полъха на страха. Какво знаеше Мафдет? За какво намекваше? — Сега е моментът да кажете всичко — пое си дълбоко дъх: — А ако не, вече е време да се връщате към задълженията си. Искам незабавно да претърсите градините, горичките и всички по-закътани местенца.

— И какво ще търся, господарю? Да не мислите, че момичетата се спотайват тук и си играят на криеница?

— Всеки ден тук е пълно с посетители. Много от тях са болни — телесно и душевно. Посещават Дома на живота, правят приношения в светилищата, търсят съветите на жреците и лекарите — пое си дълбоко дъх: — Възможно е сред нас да има грешник, мъж, който обича млади жени.

— Глупости — прекъсна го Мафдет. — Уверявам ви, че хесетките са доста гласовити. Само някой да ги докосне, и писъците им ще отекнат в цяла Тива.

— Откъде сте толкова сигурен, капитане? Да не сте им посягали?

— Просто така се говори.

— Младите жени в храма са посветени на богинята майка, не са за забавление на пияни войници.

— Ще си позволя да повторя думите ви, господарю: ако ще отправяте някакви обвинения, сега е моментът. Обичам да си говоря с момичетата, закачам ги. Ако пожелая някоя от тях, ще го направя, както си му е редът.

— Слушайте ме внимателно, капитане, това е заповед. Тази вечер, вместо да си седите у дома, ще претърсите храма. Минаха месеци от изчезването на първото момиче, то може да е било жертва на свада сред самите хесетки. Страхувам се, че трябва да търсите трупа й.

— През нощта? — възрази Мафдет.

— Вземете факли. Направете го под прикритието на нощта, за да не будите подозрения. Да забравим недоразуменията и острите думи. Родителите на момичетата вече са се обърнали към двореца. Лично фараонът е проявил интерес към съдбата им. Искам да претърсите градините и горичките, всички усамотени кътчета на територията на храма. Проверете дали някъде не е копано наскоро. Утре сутринта очаквам подробен доклад за това, което свършите — Импуки вдигна ръка. — Свободен сте.

Мафдет се оригна шумно. Взе кожения нагръдник и бойната препаска, стисна ги здраво, бутна назад стола, така че да изстърже по пода, и излетя от кабинета. Изскочи навън и вдигна поглед към нощното небе. Вече не бе толкова горещо, прохладният ветрец разнасяше аромата на цветята от градините. В далечината се чуваше песнопението на храмовия хор, който се упражняваше за сутрешната служба при възраждането на слънцето. Наоколо забързано се суетяха слуги. Храмът на Изида почти никога не спеше. Трябваше да се опече хляб, да се приготви месо, да се извади вино от зимниците, да се преметат дворовете пред светилищата, да се нахранят и напоят животните — задачите бяха безчет. Най-важната бе грижата за болните в Дома на залеза, за тези, които спяха в двора пред храма, бедните и недъгавите, жертвали спестяванията си, за да стигнат дотук в търсенето на лек.