Пол Дохърти: Възмездието на Изида

— Виж ти... — прошепна той.

— Какво? — попита лекарят.

Надиф му подаде кърпата:

— Пипнете.

Лекарят се подчини.

— Усещат се бучици — каза той. — Вътре е бил сипан някакъв прах.

Надиф внимателно огледа чашата. И около ръба се виждаха бучици.

— Може да е от виното — предположи не много уверено докторът. — Ако е от дъното на кацата, сигурно е утайка.

— Не ми се вярва — поклати глава стражарят. — Помиришете.

Пазителят на ануса се наведе над кърпата.

— А, ясно — подуши отново. — Миризмата няма как да се сбърка. И аз съм го използвал, когато бях във войската. За някои рани няма лек и в такива случаи бързата смърт е облекчение.

— И какво е това?

— Маково семе, кълна се в честта на жена си. Във виното на генерала е имало стрито на прах маково семе.

— Искате да кажете, че е бил отровен?

— Не, нищо подобно. В малки количества маковото семе пропъжда тревогите, успокоява страховете и помага да заспиш по-лесно. Освен това облекчава болките на тялото и в душата.

Надиф рязко се извърна. Хеби ги наблюдаваше внимателно с изопнато лице. Стражарят му махна да се приближи.

— Къде е?

— Кое?

— Маковото семе. Господарят ти е смесвал маково семе с виното, сигурно го държи в торбичка или гърненце.

— Той никога не е използвал маково семе.

Мена и Луперна се изкачиха по стълбата и дойдоха при тях.

— Генерал Сутан не смесваше маково семе с виното си, в къщата изобщо не държим мак — обяви главният писар.

— Сигурни ли сте? — попита Надиф.

— Няма маково семе в къщата — повтори Мена.

— Ако не е бил генералът, тогава кой го е направил? — стражарят се огледа. — Най-добре да претърсим.

Приближи се до леглото. Бутна настрани леките завеси и от вътре изпадна кожена кесия. Надиф

възкликна със задоволство. Кесийката бе малка, вързана със сиджимка с печата на храма на Изида. Той я отвори и я подаде на лекаря.

— Да, стрито маково семе — потвърди докторът.

— Господарке Луперна, не знаехте ли, че съпругът ви смесва виното с маково семе?

Тя поклати глава.

— Сигурно го е правел тайно — измърмори Хеби.

— Той често ходеше в храма на Изида при Дома на живота, но.

— Значи е възможно да го е смесил с виното си и тази вечер, така ли? — прекъсна го Надиф.

— Пропускате по-важния въпрос — изсъска неочаквано Мена. — Как така генерал Сутан, най-смелият сред смелите, известен с неимоверната си омраза към змиите, който настояваше всяка вечер терасата да бъде претърсвана срещу тези гадини, изведнъж се оказва изпохапан най-малко на петнайсет места?

Изведнъж всички съмнения на Надиф изчезнаха. Едва сега си даде сметка, защо Мена, Хеби и Луперна се държаха толкова странно.

— Това не е нещастен случай — прошепна той. — Спомням си историите за генерала и змиите. Това е убийство!

Лекарят нервно изтри ръце в робата си.

— Убийство ли? — възкликна той. — Дело на червенокосия Сет? Генерал Сутан бе сред най-прочутите пълководци на Египет. О, Озирис, смили се над нас! Ако това е убийство, то някой ще плати прескъпо за него!

Храмът на Изида представляваше обширен комплекс от складове, работилници, жилищни помещения, зеленчукови и овощни градини и пасбища. В средата се издигаше светилището, посветено на богинята майка, върнала Озирис към живота след убийството му от отмъстителния му брат Сет. Храмът на Изида бе прочут из цял Египет като оазис на спокойствието и място за лечение, тук се помещаваха Домът на живота и Домът на знанието, в които се изучаваха целебните лекове и се полагаха грижи за укрепване тялото и душата на поданиците на фараона. Тук бе и Домът на залеза, в който нелечимо болните прекарваха последните си дни под специални грижи и наблюдение. Пациентите в него бяха на границата между живота и смъртта и там се подготвяха да поемат към Далечния запад и божествените наслади на вечнозелените поля на Озирис. Край Дома на залеза бяха разположени къщите на главните лекари и помощниците им, начетени мъже и жени, които знаеха всичко за болестите и лечението им. Но въпреки славата и богатствата жреците на Изида вярваха, че върху храма е легнала тъмна сянка.

Особено разтревожен бе главният жрец Импуки, който за десетте години, откакто заемаше високия пост, бе допринесъл за това славата на храма многократно да се увеличи. Сега той седеше в малкия си кабинет до залите за балсамиране в подземията на светилището. Дори и през деня тук бе мрачно, светлина проникваше само от тясното прозорче високо под тавана и още преди слънцето да превали зад хоризонта, се налагаше да се палят лампи и свещи. Импуки уморено си вееше с изящно ветрило и пухтеше от жегата. Искаше му се горещият сезон да отмине колкото се може по-бързо, съзвездието на кучето да изгрее на небосклона и да дойде големият разлив и пенливите буйни води на Нил да оплодят земята. Дотогава горещината щеше да е непоносима, можеше да се надява на облекчение единствено на вечерната прохлада и на полъхващия от реката ветрец, който обаче разнасяше мирис на гнилоч и тиня.