Пол Дохърти: Възмездието на Изида

По алеята отпред минаха групичка млади момичета с тежки черни перуки и в широки бели туники.

Смееха се, разговаряха, размахваха цитри и тамбурини. Една-две го стрелнаха закачливо изпод вежди и отминаха сред облак от парфюм. Капитанът на стражата ги изпрати с поглед и пое през горичката към малката си къщичка. Отвори вратата, влезе и със задоволство вдъхна аромата на зехтин и канела, сложени в гърненца на масата. Мафдет обичаше чистотата в дома си и караше слугите да лъскат масите, столовете, мебелите, чашите и чиниите. Във всяка стая имаше стъкленици с благовонни масла, той често отбелязваше, че се е надишал на миризливи кухни и походни тоалетни. Сега бе капитан на стражата, можеше да си позволи лукса да живее като оядените дебели жреци.

Влезе в банята, където подът бе покрит с камъни, с дебел парцал вдигна тлеещия мангал и се върна в стаята. Остави го на масата, свали капака и внимателно раздуха въгленчетата. След няколко секунди се разгоря буен пламък. Мафдет запали лампите, върна мангала в банята, изми ръцете и лицето си в леген с вода, в която бяха накиснати ароматни билки, и се избърса в чиста кърпа. Прислугата идваше само през деня, вечер предпочиташе да е сам. Имаше си работа, трябваше да обмисля планове, да брои пари. Сети се за върховния жрец Импуки и се усмихна, зъбите му проблеснаха като на хищник.

— Господарят Импуки иска това, господарят Импуки иска онова — изсъска той, сипа си чаша бира и със задоволство отпи, наслаждавайки се на горчивия вкус. — Само че аз знам повече, отколкото подозирате, господарю...

Представи си гневното лице на върховния жрец, как само му беше заповядал да претърси околностите на храма. Отпусна се на стола и се усмихна. Нищо подобно нямаше да направи. Ако изобщо някога се наканеше да обикаля из градините, то щеше да е през деня. Нямаше никакво намерение да изпълнява всяка прищявка на жреца.

Допи бирата си. Беше уморен, спеше му се. В съзнанието му изплуваха думите на Импуки за хесетките и той се усмихна доволно. Още не бе забравил как младото гъвкаво тяло на едно от момичетата се извиваше под неговото. Клепачите му натежаха и той реши да подремне малко, а по-късно да продължи с пиенето. Остави чашата и се отпусна на дългия нисък нар. Връхлетяха го спомени: хаосът след падането на Рахимере, службата в Червените земи, където не можеше да се отпусне да заспи, едното му око винаги бе отворено, дебнеше дали в тъмнината няма да се промъкнат коварните либийци. Е, всичко това вече бе зад гърба му, сега го очакваше спокоен и богат живот. Мафдет заспа дълбоко.

Лисването на кофа студена вода в лицето го изтръгна от съня. Понечи да скочи, но откри, че ръцете са вързани над главата му, а в глезените му се впиват въжета. Опита се да извика, но напъханият в устата му парцал го задушаваше. Извърна глава. Дали не сънуваше кошмар? Не, бе в дома си, лампите все още горяха. Долови движение, от сенките край стената пристъпи неясен силует. Лицето бе скрито зад маска на чакал.

Черната роба, зловещата маска, блестящите очи, жестоката муцуна и щръкналите уши напомняха градския палач. Мафдет разтърси глава, отчаяно опитвайки се да отгатне кой се крие зад маската.

— Мафдет... — гласът бе нисък и гърлен, не издаваше нито мъж, нито жена. — Мафдет, прегрешил си пред богинята.

Мафдет поклати глава, напрегна се с всички сили да разкъса въжетата около китките и глезените си, но те бяха здрави и издържаха. Опита се да се изправи, но не успя.

— Помниш ли, Мафдет? — гласът долиташе сякаш някъде много отдалеч. — Знаеш ли какво е наказанието за тези, които прегрешат пред богинята? Чака те ужасна смърт, Мафдет.

Мафдет се взираше вцепенен в чудовището от подземния свят. Усети как непознатият разкъсва туниката му. Опита се да извика, разтресе се неконтролируемо, затърчи се като змия, за да избегне удара, но ножът потъна дълбоко между бедрата.

Бехен: смъртоносен

Залата на двете истини в храма на Маат в сърцето на Уасет, Тива, града на скиптъра, чакаше смълчана. Наблъсканата покрай стените тълпа бе затаила дъх, дори бе забравила обичайното си занимание — да зяпа. Никой не се възхищаваше на тъмнозелените и светлосивите стълбове и колони, които в подножието бяха украсени със златисти лотосови листа, а по върховете — със сребристи аканти, и не обръщаше внимание на излъскания до блясък мраморен под, който отразяваше като огледало сребърните цветя, пеперуди и птици, изрисувани по тавана. Залата на двете истини бе дом не само на правосъдието, но и на красотата. По стените бе изобразена богинята на истината Маат в различните й проявления: като красива млада жена, божествена принцеса, коленичила пред баща си Ра; като съдия в Залата на справедливостта, обградена от бога с лице на чакал Анубис и зеленокожия Озирис, с които претеглят душата и решават окончателната й съдба. В други сцени бе представена като принцеса воин, громяща създанията на подземния свят: Лайноеда, Месояда, Кръвопиеца, Кокалотрошача. Малко по-нататък бе изрисувана как държи везните на справедливостта или поднася перото на истината.