Пол Дохърти: Възмездието на Изида

— Спомен от един либиец. Бяхме на поход на Запад в пустинята, той посече ухото ми, но после аз му отрязах члена и го принесох в дар на боговете на жертвената клада.

— Аха — измърмори Надиф и отстъпи крачка назад. — Защо никой не се е опитал да направи нещо?

— Заради змиите. Качването на терасата е равносилно на мигновена смърт, а съм сигурен, че не това иска господарят.

Нещо в цялата работа го смущаваше. Надиф беше виждал как се държат хората при вестта за внезапната смърт на приятел или роднина, и знаеше, че при всеки реакцията е различна. Някои изпадаха в истерия, други плачеха, трети ставаха ледено спокойни. Но тези тримата тук бяха като пияни.

Нарастващата гълчава го изтръгна от мислите. Стаята бе пълна, любопитството бе привлякло дори и слуги от съседните къщи. Надиф веднага заповяда всички външни лица да напуснат, изпрати един от слугите в града да информира началниците си за случилото се и се опита да въдвори някакъв ред. Нареди да запалят огън, а слугите да обуят високи ботуши и да облекат дебели дрехи, за да предпазят краката и ръцете си. Самият той се екипира с кожени налъми и престилка, намота около китките и дланите си грубо платно и поведе останалите, въоръжени с тояги, лопати и мотики, към терасата. В първия момент изплашените слуги отказаха да го последват, но Луперна, която вече бе начело на домакинството, им обеща богато възнаграждение и Надиф веднага се обгради с достатъчно доброволци за прочистването на змиите.

Това бе доста опасна и неприятна задача. Примамени от храната и топлината, усойниците бяха изпълзели от скривалищата си и спокойно се бяха свили на пода. Тъй като слугите бяха суеверни и смятаха змиите за божие въплъщение, Надиф се съгласи да се опитат да ги напъхат в кожени чували и да ги отнесат в пустинята. Щом стигнаха до трупа на генерала, той заповяда да го смъкнат долу и да го сложат на дивана. Луперна коленичи до него, свали перуката и бижутата си, разкъса красивата роба, загреба с шепи пепел от огнището и я посипа върху главата си, размазвайки я по лицето, гърдите и раменете. Люлееше се напред-назад, от гърлото й се разнасяха сподавени ридания. Надиф свали робата на трупа.

Генералът бе доста възрастен, отдавна бе минал шейсетте, но тялото му бе слабо и стегнато. Стражарят преброи десетина ухапвания, мястото на отока бе синкавочервено. Лицето бе подпухнало, хлътналите бузи се бяха издули, по дебелите устни бе избила бяла пяна. Полуотворените очи гледаха зловещо, генералът сякаш всеки миг щеше да скочи и да започне да раздава заповеди. Надиф го помнеше в униформа, с излъскани нагръдници, с почетна златна огърлица, с блестящите на слънцето медали за храброст. А сега приличаше на жалък старец, покосен от ужасна смърт.

От една от съседните къщи дойде лекар. Обърна трупа по корем и изсумтя:

— Най-малко петнайсет ухапвания. Но не съм експерт, специалността ми са устата и анусът.

При други обстоятелства Надиф щеше да се разсмее, но сега се тросна:

— Не е нужно да си специалист, за да преброиш ухапванията!

— Просто ви казвам — отговори спокойно лекарят. — Странно е, че генералът не се е опитал да избяга. Сякаш нарочно се е оставил да бъде изпохапан.

Надиф присви очи:

— Какво искате да кажете?

— Не се правете на глупак! — сопна се лекарят. — Твърдите, че змиите са го нападнали в леглото. Ако видите в стаята си усойница, какво ще направите?

— Ще побягна.

— А той не го е направил. Останал си е на мястото и е позволил да бъде ухапан поне още четиринайсет пъти.

— Колко време е било необходимо, за да подейства отровата?

— Няколко мига. Сигурно генералът е изпаднал в шок. Така става с плъховете. Те са като парализирани, замръзват неподвижно и змията ги ухапва отново. Виждал съм го с очите си.

— Генерал Сутан не е плъх!

Надиф му махна да го последва по стълбата към терасата.

— Няма да се кача!

— Не се дръжте като селска мома! Ще ви платят повече от богато, а и змиите вече ги няма. Освен това те са доста претенциозни и не се нахвърлят срещу всекиго.

Лекарят обидено врътна глава.

— Шегувам се — прошепна стражарят. — Последвайте ме.

Качиха се на терасата, Надиф с раздразнение видя, че Хеби вече се е заел с книжата на покойния си господар, а друг слуга прибираше остатъците от храната и виното.

— Оставете всичко! — спря ги той.

Хеби понечи да възрази, но размисли и сви рамене. Слугата остави подноса върху масата. Надиф заповяда да донесат още лампи. Двамата с лекаря внимателно огледаха остатъците от рибата, хляба, плодовете и тежкото ханаанско вино в чашата и в каната. Надиф взе чашата, изля виното върху кърпа и докосна утайката с върха на пръста.