Пол Дохърти - Ангелът на смъртта

Вляво от Корбет се издигаше огромната мрачна сграда на „Сейнт Пол“, чийто купол все още бе покрит със сняг. Тя върна писаря към проблемите му, докато, почти напълно изтощени от ходенето из снега, стигнаха до квартала на кланиците. Тук с каруци караха вътрешности, лой и други отпадъци от касапниците, за да ги изхвърлят в река Флийт. Един-два товара вече бяха се озовали там, оставяйки локви кръв и дори снегът не можеше да притъпи отвратителната воня. С лица, закрити от хапещия вятър, те минаха през вече отворените врати на Нюгейт. Ранулф спря да ругае, защото тук в сградата зад портите, се намираше ужасният затвор, където преди много години бе прекарал една нощ, очаквайки да бъде обесен. Почувства как гневът му към Корбет гасне и навеждайки глава, за да се предпази от вятъра, продължи да се мъкне след господаря си, чудейки се колко още ще вървят. Минаха през градските порти, вдясно от които беше голямата канавка, дълбока два метра, а на места широка до три, където изхвърляха градските боклуци. През лятото тя вонеше ужасно, но сега, покрита с лед, служеше за игра на няколко момчета, които, привързали пищялни кости към обувките си, се пързаляха по нея. Под замръзналата повърхност Ранулф видя трупове на кучета и котки.

Корбет и Ранулф вървяха през откритите поля на Смитфийлд, минаха покрай почернения дръвник на мястото за екзекуции и тръгнаха към величествения островърх портал на болницата „Сейнт Бартолъмю“. Портата беше отворена, затова влязоха и тръгнаха покрай високите стени, покрай конюшни, ковачници и други постройки. Самата болница беше голяма сграда, към която водеха няколко стъпала. Тук Корбет спря един прислужник-мирянин и го помоли да повика отец Томас. Старецът кимна, усмихна се беззъбо със стичаща от ъгълчето на устата слюнка и се отдалечи. Изчакаха пред вратата. Корбет усещаше мириса на счукани билки и други аромати, които не разпознаваше. Най-накрая, висока, прегърбена фигура излезе отпред. Когато позна Корбет, лицето на мъжа се набръчка от усмивка и той протегна ръце.

— Хю, радвам се да те видя — сложи ръце на раменете на писаря, наведе се и го прегърна здраво.

— Отец Томас — каза Корбет, — да ти представя моя прислужник и другар — добави той кисело — Ранулф-ат-Нюгейт.

Отец Томас се поклони и тясното му, подобно на конско лице прие учтиво и тържествено изражение, сякаш го представяха на английския крал. Двамата с Хю се познаваха от студентските си дни в Оксфорд. Писарят винаги се беше възхищавал на този висок, грозноват мъж с дружелюбни очи и неизменна усмивка. Той бе учил в болниците на Париж и Салерно и познанията му за билките бяха несравними.

Отец Томас ги поведе из дългото помещение. То беше чисто и преметено; дебели вълнени килими покриваха стените, капаците на прозорците бяха затворени, а върху тях, за да смекчат суровата болнична атмосфера, бяха спуснати пъстри завеси. От двете страни на пътеката имаше редици легла; до всяко стоеше ниско столче, а в долния му край — малък, облицован с кожа сандък. Послушници и монаси тихо минаваха от легло на легло и раздаваха лекове. Корбет смяташе, че повечето лекари не умеят да лекуват, но тук поне братята от „Сейнт Бартолъмю“ правеха смъртта спокойна и позволяваха на болните да умрат с достойнство. Отец Томас ги въведе в малка, белосана стая, оскъдно обзаведена с две маси, пейка, няколко стола и мангал. Покрай стените имаше рафтове, на които бяха наредени гърнета със счукали билки, чието ухание беше още по-приятно в студената зимна утрин. Отец Томас ги покани да седнат и им поднесе греяно вино в дървени чаши. Ранулф с мъка преглъщаше, макар да беше благодарен за горещата ароматна течност. Когато се разположиха удобно, отец Томас заобиколи масата, седна и се приведе напред, смръщил тревожно чело.

— Е, Хю, защо си дошъл да ме видиш? Добре ли си?

— Искам да поговорим за отровите, отче Томас — отвърна Корбет и отбеляза със задоволство изненадата в очите на свещеника.

После потупа дългите костеливи пръсти на приятеля си.

— Стига, отче — продължи той. — Не съм дошъл, за да ти се изповядам. Вярно, обикновено не говоря и за отрови, но сега искам да ми разкажеш за различните видове.

Отец Томас направи гримаса и колебливо изреди няколко отрови — от растения като беладона и напръстник. Постепенно се отпусна и започна да описва подробно всяка от тях — как се прави, как се дава, страничните й ефекти и възможните противоотрови. Докато говореше, Ранулф, който не разбираше някои от думите, осъзна едно: потайният му господар смяташе, че свещеникът, който беше умрял предишния ден в „Сейнт Пол“, е бил отровен. Освен това, онзи, който го бе отровил, сигурно го бе направил по време на службата, защото всички смъртоносни отрови, които отец Томас описа, действаха за минути.