Пол Дохърти - Ангелът на смъртта

Най-накрая свещеникът млъкна и Хю кимна.

— Навярно знаеш защо съм дошъл.

Отец Томас поклати отрицателно глава и разпери ръце.

— Ние тук си имаме собствени дела, Хю. До мен рядко достигат новини — усмихна се той, — освен вести за повишенията ти. Мина много време откак бяхме заедно в колежа. Оксфорд ми се струва толкова далеч. Странно — той погледна през тесния прозорец към заледените поля отвън, — когато погледнеш назад, имаш чувство, че всичко е ставало през лятото. Не си спомням да съм учил по време на зимата или когато е било студено. Сякаш винаги е било слънчево.

Хю се усмихна в знак на съгласие. Когато си спомнеше за дните в Оксфорд или женитбата си с Мери, всеки ден, всеки спомен сякаш беше на фона на лятото, на горещото слънце, тучната зелена трева, дърветата, чиито листа шумолят на тихия вятър; бърборенето на дъщеричката му, нежното присъствие на жена му. Може би затова съществуваха спомените — за да те сгряват и да те изпълват със сили за бъдещето.

Корбет сви рамене, стана, наведе се към отец Томас и го целуна по челото.

— Повярвай ми — каза той, — пътищата, по които вървя сега, макар и изпълнени със злини, каквито не би могъл да си представиш, са по-леки благодарение на нашето приятелство и спомените, които споделяме.

Отец Томас стана, стисна ръката на Хю и негодувайки, че писарят не идва да го види достатъчно често, ги поведе обратно към входа на болницата.

Следван от мърморещия Ранулф, Корбет пое по дългия път обратно през Смитфийлд и Нюгейт. Градът вече беше оживен; сергиите работеха, платнищата, опънати пред входовете на магазините, за да ги предпазват от студа, бяха свалени. Колона затворници, водени от Нюгейт към съда в Уестминстър, мина покрай тях; бяха оковани, на глезените, китките и вратовете имаха железни букаи, които ги караха да се влачат едва-едва из снега. Някои от тях, млади момчета и момичета, бяха боси и надаваха жални викове, когато разраняваха ходилата си върху твърдия лед и камъните под него. Група блудници, задържани от приставите, задето бяха обикаляли по улиците предната вечер, отиваше към затвора; алените им рокли и качулки бяха разкъсани и на главите им бяха сложени бели островърхи шапки на покаяници. Отстрани разкъсани редици от уморени войници отвръщаха на мръсните подмятания или жестове на жените с удари или груби псувни. Просякиня притича към Корбет. Едното й око липсваше, ноздрите й бяха разядени от някаква ужасна болест; към гърдите си плътно притискаше хленчещо бебе.

— Ayez pitte! Смилете се!

Корбет спря. Жената говореше нормански френски. Може би някога е била знатна дама, изоставена любовница, която сега се бе озовала на дъното, тук, в канавките и мръсотията на Нюгейт и Флийт.

— Ayez pitte! — повтори тя.

Корбет бръкна в кесията си и й подаде две сребърни монети. Жената се усмихна и се обърна. Тогава той осъзна, че не носи бебе, а коте. Беше опитна просякиня, „украсила“ лицето си с ужасни рани, за да предизвиква съжаление.

Корбет сухо се усмихна на Ранулф.

— Не е ли странно? Дори когато искаш да проявиш съчувствие, може да сгрешиш.

Ранулф сви рамене, той не разбираше господаря си, нито импулсивната му проява на щедрост; стори му се странна за човек, който само преди няколко часа го беше извлякъл от леглото и го бе захвърлил в ледения сняг. Продължиха нататък, завиха наляво по Олд Дийнс Лейн и излязоха на Боуърс Роу, насочиха се на юг по Флийт Стрийт, прекосиха замръзналата канавка, после минаха покрай манастира на кармелитите, Темпъл, Грейс Ин и богаташките дървени къщи на правниците с позлата по фронтоните, преди да излязат на главната улица, която водеше към двореца и абатството Уестминстър. Посрещна ги сцена на трескаво оживление: правници с раирани качулки, съдии в червени роби, обшити с хермелин, предшествани от пристави, чиновници и някой и друг рицар от двореца. Всички се държаха с обичайната важност, с която благородниците подчертаваха ранга си и по-лесно налагаха желанията си.

Корбет и Ранулф си пробиха път сред тях, минаха покрай часовниковата кула и се изкачиха по широкото стръмно стълбище в централната зала на Уестминстър. Корбет много пъти бе идвал тук. Обикновено работеше в кралската канцелария, която се намираше там, където кралят решеше да се проведе процесът; понякога на юг от реката в Елтам, в Тауър или в двореца Шийн, или в някое от кралските имения в далечно графство. Но накрая винаги се връщаха в Уестминстър. Тук, в алковите на голямата зала, се намираха различните съдилища, хазната, гражданският съд, а на подиума — и Кралският съд, където върховният съдия, подпомаган от другите кралски съдии, решаваше найтежките и отговорни дела в името на краля. Около залата имаше лабиринт от коридори, малки стаи и канцеларии; кралските пратеници, надзорници и превозвачи, надзорникът на строежите, надзорникът на кралското домакинство, шамбеланът — всеки имаше своята малка империя.