Пол Дохърти - Ангелът на смъртта

Корбет вече беше запалил мангала, като внимаваше някоя искра да не хвръкне и да предизвика пожар. Също тъй предпазлив беше със съда с въглени, поставен на масата, за да затопля стаята и сребърния свещник с четири свещи, които сега горяха с трепкащ пламък, придавайки уют на помещението. Той издърпа изпод леглото обкован с желязо сандък, отключи го и извади най-топлите си ризи, роби, панталони и чифт здрави ботуши. После изрови колана, който бе носил по време на сраженията в Уелс. От друг сандък измъкна дълга и зловеща на вид уелска кама и тънка сабя в ножница. Отиде до стойката с легена и кърпите, и изми лицето и ръцете си, ругаейки под нос студа. Когато свърши, заключи сандъка, върна го под леглото, угаси огъня и свещите и оглеждайки за последен път стаята, излезе и изкачи стълбите към малкото таванско помещение, където спеше Ранулф.

Жилището на прислужника му беше в пълен безпорядък и Корбет се усмихна тъжно. Спомни си предишната нощ, когато бе обикалял из „Сейнт Пол“, търсейки прислужника си, само за да го намери пиян като скот в една от външните кухни. Ранулф беше пирувал с остатъците от пиршеството, пиейки кани вино и перчейки се с положението си и среброто, което можел да даде на хубавата кухненска прислужничка, която убеждаваше да прекара нощта с него. Ругаейки и крещейки, той бе измъкнат от Корбет на студа и заведен по тъмните тесни улички обратно на Бред Стрийт. Ранулф беше заплашвал господаря си, беше го обвинявал, че е аскет, който му забранява и най-малките удоволствия. Корбет го бе влачил по пътя, без да обръща внимание на възраженията му. Само два пъти беше спрял: веднъж, за да го остави да повърне и втори път, за да го натопи в една поилка за коне. Леденостудената вода беше отрезвила Ранулф, макар че докато стигнат Бред Стрийт, той се бе вдървил от студ и господарят му трябваше да го качи по стълбите и да го сложи да си легне.

Много пъти Корбет го бе предупреждавал да не пие без мярка и да внимава какво говори. Сега щеше да продължи с урока. Взе каната с ледена вода и бавно я изля върху рошавата глава на Ранулф. Слугата му се събуди с вик, плюене и ругатни и ако не беше видял израза на Корбет, сигурно щеше да го удари в лицето.

— Ти, мастър писарю — дрезгаво процеди той през стиснати зъби, — си много жесток човек.

— А ти, мастър Ранулф — насмешливо му отвърна Корбет, — си много глупав човек. Няколко пъти ти наредих, когато сме по кралски дела, да внимаваш колко пиеш, защото, ако езикът ти се развърже, когато не трябва, това може да ни струва живота, да не говорим, че кралските войници могат да ни арестуват по обвинение в държавна измяна!

Корбет грубо изблъска Ранулф от леглото. Прислужникът беше напълно облечен, макар и събут и Корбет го накара да седне, преди да му подаде ботушите.

— Обуй ги! — нареди той. — Слез и се облекчи на улицата. Стомахът ти сигурно е като помийна яма. Няма да ти позволя да умиришеш къщата!

Ранулф нахлузи ботушите, погледна гневно мургавото, напрегнато лице на господаря си, взря се в присвитите му очи и реши, че отмъщението може да почака. Щеше да намери време, да изчака вечно мрачният Корбет да се понапие в някоя кръчма и да му върне жеста. После шумно слезе по стълбите.

Малко по-късно, доволен, че е последвал съвета на Корбет, Ранулф се върна; но господарят му не беше приключил с него. Нареди му да се върне в стаята си, да се измие и преоблече. Едва когато и двамата бяха пременени във вълнени панталони, високи ботуши и наметки с качулки, излязоха на улицата.

Корбет беше решил да не вземат конете, оставени в конюшнята на една кръчма на Бред Стрийт. Вместо това щяха да повървят, защото на места снегът достигаше до коленете. Целият град сякаш бе покрит с бял килим; снегът под краката им беше замръзнал, а ледът висеше на огромни игли, подобни на застинали сълзи, от извитите стрехи на къщите. Завиха по Чийпсайд. Оживената улица, обикновено пълна със сергии и магазини, беше пуста. Големите къщи на търговците, построени от дебели дъбови греди и измазани в бяло, високи по три-четири етажа, бяха със спуснати капаци и чергила, освен онези, които носеха градския герб — фигурата на свети Павел с позлатена глава и посребрени крака на яркочервен фон. Снегът се беше свлякъл от гербовете и те блестяха още по-ярко поради белотата наоколо. Призрачна фигура на монах бързо премина покрай тях; бялото расо щеше да се слива със снега, ако не беше скъпият епитрахил на раменете му, който прикриваше последното причастие, явно носено на някой болен. Две уморени момчета, които отчаяно се опитваха да запазят свещите си запалени, вървяха пред него.