Пол Дохърти - Ангелът на смъртта

Корбет се отдалечи от килията му към олтара. Отново надвисна страховита тишина. Той сложи ръце на олтара, поклони се пред разпятието, което висеше над него и се огледа. Опита се да си представи какво е почувствал Дьо Монфор. Беше застанал тук, над олтарната плоча; от двете му страни стояха другите свещеници. Agnus Dei беше свършил и причастието изнесено. Парченца нафора бяха раздадени на сребърни подноси; после потирът обиколи всички. В него ли бе имало отрова? Но Плъмптън бе изпил виното. Явно не беше така. Другите също бяха пили от потира без последствия. Но ако отровата не е била в чашата, как беше умрял Дьо Монфор? Беше ли Плъмптън прав? Нима търсеше в погрешна посока?

Сети се за меха под наметката си; беше го закачил на колана си и докато вървеше, той се удряше в бедрото му. Беше ли Дьо Монфор отровен преди началото на литургията? Корбет прехапа устни и погледна към вратата на сакристията — тежка, дървена, заключена. Зад нея лежеше тялото на Дьо Монфор, вдървено, започващо да гние, просмукано от отровата, която бе изпил. Корбет отново се върна назад в мислите си. Службата беше свършила точно преди обяд, преди голямата камбана на „Сейнт Пол“ да призове за обедна молитва. Беше започнала два часа преди това. Ако Дьо Монфор бе изпил отровното вино преди литургия, кога беше станало това? В девет, в десет часа? Но би ли могъл да издържи толкова дълго?

Може би Съри беше прав; може би не трябваше да се бъркат в това. Може би Корбет преследваше блуждаещи светлини в коварно блато. Но загадката със сигурност имаше отговор. Може би някой съперник бе отровил виното, изпратено от краля на Дьо Монфор, за да се отърве от свещеника с бавнодействаща отрова и ефектът се беше проявил чак в края на службата.

Корбет седна на стъпалото на олтара и се замисли. Три неща противоречаха на това обяснение.

Първо, въпреки че вниманието му се отклоняваше многократно по време на службата, щеше да забележи, ако Дьо Монфор бе проявил признаци на слабост или бе залитнал. Не бе забелязал нищо странно по време на литургията. Човек под въздействието на отрова сигурно би изпитвал някаква болка. Но нищо подобно не беше станало. Второ, ако отровата му бе дадена преди службата, трябва да е била много бавно действаща. Но Корбет никога не бе чувал за толкова забавено действие, а той имаше опит в тези неща. Повечето отрови убиваха много бързо. Като писар в кралския съд бе присъствал на процесите на много обвинени в отровителство; но техните отрови действаха за минути. Благодарение на това успяваха да заловят престъпника: той или тя нямаше време да напусне местопрестъплението достатъчно бързо. Трето, и тук Корбет се зарадва, че познава донякъде църковните канони — всеки свещеник, който щеше да изнася литургията и да се причести, не можеше да яде или пие след полунощ. Би било нелепо да се мисли, че Дьо Монфор беше изпил виното предишната вечер, а отровата е подействала след толкова време.

Корбет съсредоточено се намръщи, объркан от загадката. Който и да бе замислил убийството на Дьо Монфор, беше обмислил всичко. Но защо тук? Защо, ако някой е искал да убива Дьо Монфор, е трябвало да го направи открито — пред очите на краля и неговия двор, пред висшите служители на Короната и първите сановници на Лондон? Същата загадка обграждаше и предполагаемия опит да бъде убит кралят. Защо тук, в „Сейнт Пол“, по време на най-съкровената част от литургията? Корбет потърка очи; беше изтощен да нищи тази история. Стана и тръгна през трансепта. Внезапно спря, отново обзет от страх и паника. Отвън, в мрака, можеше да се крие някой, можеше да дебне дори цяла армия. Но ако някой искаше да го убие, можеше да го нападне и докато седеше тук, до осветения олтар. Беше ли това игра на въображението му? Той бързо продължи и едва не извика от облекчение, когато отвори вратата и излезе в снежната белота пред катедралата.

На следващата утрин Корбет се събуди преди камбаните на градските църкви да зазвънят за утренна. Беше сива, мъглива утрин, през нощта бе навалял още сняг. Корбет, който вече можеше да си позволи да постави стъкла на прозорците, беше доволен, че е сложил и нови дървени капаци, допълнителна преграда срещу пронизващия вятър. Стаята му бе скромно обзаведена, но просторна; червени, зелени и сини вълнени тъкани висяха по белосаните стени. В голям дъбов шкаф бяха наредени чаши и чинии. Имаше маса, пейка, ниско столче и богато резбован стол със странични облегалки и алена възглавничка. Корбет бе махнал от пода тръстиката и сламата, които събираха прах и мръсотия, и бе похарчил много пари за дебел килим, за който малцината му посетители му завиждаха. По-голямата част от стаята се заемаше от огромно дъбово легло, покрито с тъмносиня завивка и плътен балдахин, който не само му осигуряваше уединение, но и го пазеше от хапещия студ.