Пол Дохърти - Ангелът на смъртта

— Не. Изобщо не ми допадаше, той беше тайнствен и странен човек. Но длъжността му ми харесваше. Така или иначе, тя се полагаше на мен.

Корбет се почувства леко слисан от подобно признание.

— А има ли и други, които не го харесваха?

Свещеникът разпери ръце и се огледа.

— Катедралата прилича на малък град. Има епископ, главен свещеник, ковчежник, пазител на светите одежди и утвар, събирач на помощи за бедните, библиотекар. Имаме прислужници, които почистват църквата и други, които обслужват нас. Имаме ловци, перачки, пратеници, шивачи. Едва ли измежду тях ще намерите някой, който да е харесвал мастър Дьо Монфор или който ще пролее много сълзи заради смъртта му.

Плъмптън отпи от чашата си и се взря в Корбет.

— А ти, мастър писарю, мислиш ли, че е било злополука? Чух да казват, че си го обявил за убийство. Било е убийство, нали?

— Какво мислиш ти? — попита Корбет. — Кой би убил главния свещеник на „Сейнт Пол“?

Плъмптън отново се усмихна.

— Защо не попиташ господаря си, краля? — каза той.

Корбет твърдо сложи ръка на рамото му.

— Сър Филип — каза той, — някои хора биха приели думите ти за държавна измяна.

Плъмптън бавно отмести ръката на Корбет.

— А някои хора, мастър писарю, смятат, че това е истината — той се взря настоятелно в Корбет. — Защо не попиташ краля? Все пак, нали Басет беше онзи, който донесе вино, най-хубаво бургундско, подарък от твоя господар, вечерта преди литургията?

Корбет го погледна учудено.

— Не знаех.

— Има много неща, които не знаеш — каза заядливо свещеникът.

Внезапно той вдигна ръка и щракна с пръсти. Прислужник с черна превръзка през едното око се спусна напред. Корбет погледна съсухреното му лице, дългата права коса, мазния кожен елек и платнената престилка, вързана на кръста му.

— Саймън — тихо каза свещеникът — е моят прислужник. Той иска да ти покаже нещо.

Плъмптън пошушна нещо в ухото му, мъжът кимна и се отдалечи.

Корбет се обърна отново към масата, където разговорът продължаваше. Хората не му обръщаха внимание, бързаха да напълнят стомасите си и да се стоплят след студа навън. Виното се лееше свободно и някои от духовниците вече клюмаха с кръвясали очи и олигавени уста. Корбет знаеше, че кралят ще остане тук през по-голямата част от деня, решен да покаже, че няма какво да крие или от какво да се бои, доволен да си почине и пирува за сметка на църквата. Корбет искаше да си тръгне, но изчака слугата да се върне. В едната си ръка той носеше чаша, а в другата мях с вино. Корбет погледна чашата. Беше празна и без украса, но от хубав калай. Мехът беше от кожа, украсена с позлата, капачето от твърда лъскава кожа плътно запушваше гърлото. Корбет беше виждал много такива в кралския дворец. Той погледна чашата, подуши ръба й и усети слаба, но необичайна миризма. После отвори меха и едва не се задави от горчиво-сладката миризма. Плъмптън го наблюдаваше учудено.

— Вземи ги, мастър писарю. Тази миризма е същата като онази, която усетих тази сутрин в сакристията. Сигурен съм — продължи спокойно свещеникът, — че ако отпиеш и глътка от това вино, няма да излезеш жив оттук. Давам ти ги, защото попаднали в лоши ръце, те могат да послужат като оръжие срещу краля.

Корбет кимна.

— Няма да забравя това — каза той. Запуши внимателно меха, стана и без да каже нито дума повече на Плъмптън или прислужника му, излезе от залата, скрил под робата си чашата и меха.

Корбет излезе от залата и тръгна по леденостудените галерии. Беше още по-студено; слънцето беше залязло и се спускаше сив здрач. Снежни парцали трупаха нов килим върху стария сняг. Неестествена тишина цареше около катедралата, сякаш снегът бе донесъл навсякъде покой, но Корбет, знаеше, че това усещане е лъжливо. Само преди две години кралят бе наредил да издигнат висока стена около катедралата, подсилена с порти, които се заключваха всяка вечер и се отваряха, едва когато зазвъняха камбаните за утринна молитва. Тук имаше хора, които търсеха убежище от закона — цялата измет на Лондон. Тук те не се бояха от кралските служители или градските власти. През падащия сняг, между гробовете и могилите, сега побелели, Корбет виждаше високата каменна стена и импровизираните навеси до нея. Мъже, жени и деца, неясни силуети в кожа и дрипи, сякаш излезли от кошмар, тихо се промъкваха наоколо. Видя слаб отблясък на огньове, дочу бебешки плач, който прорязваше падащия леден мрак. Безнадеждна картина. Това място бе отнето от мъртвите и заето от онези, които водеха съществувание на полуживи.