Пол Дохърти - Ангелът на смъртта

С напредването на възрастта кралят сякаш се заобикаляше с такива хора. Дори като младеж той не понасяше да му противоречат, а сега беше още по-безмилостен в това отношение. Корбет го беше виждал да се бие в Уелс. Там кралят беше проявил великодушие към победените бунтовници, но сега? Корбет погледна към Едуард, който седеше на централната маса в целия си кралски блясък. Сега беше по-различно. Писарят беше чул за похода в Шотландия, за клането, за жестоката заповед на краля. Хора като Съри, който седеше до Едуард, бяха само оръдие на кралския гняв. Съри беше опитен войник, ветеран. Той би подпалил някой град със същата лекота, с която би прекосил улицата или възседнал коня. Понякога Корбет се чудеше дали все още се налага да служи на краля; имението в Съсекс му носеше добри доходи, притежаваше и къщи в Съфолк, Шотърс Брук, Кларкънуел и на Бред Стрийт. Спомни си Евангелието: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ Писарят трябваше да бъде постоянно нащрек сред политическите интриги на английския двор, където човек лесно би могъл да се заблуди и да изгуби душата си.

Сегашният случай не беше по-различен. Корбет вярваше, че отровата в потира може да е била предвидена за Дьо Монфор, но си бе спомнил разговора преди литургията, когато Басет беше припомнил на краля (писарят седеше зад него), че след като свещеникът отпие от причастието, в знак на приятелство ще поднесе на краля същия потир. Но кой би искал да убие Едуард? Корбет въздъхна. Желаещите сигурно бяха стотици. Филип Френски, заклетият враг на краля, щеше да се зарадва, ако кралят се строполи мъртъв пред олтара в най-голямата си катедрала. Така щеше да обяви пред целия християнски свят, че вероломният английски крал е бил сполетян от Божието възмездие. Другата възможност бяха уелските вождове, сред които се ширеше бунт и предателство. Той ги познаваше, така се беше запознал с Мейв… Представи си милото й личице, обкръжено от сребристоруса коса, после затвори очи и прогони образа. Ако започне да мисли за Мейв, нищо няма да свърши. И, разбира се, шотландците. Беше се срещал с предводителите им — Брус и други като него — безмилостни мъже, напълно решени да не отстъпят и късче шотландска земя на Англия.

Образът на усмихната Мейв отново се появи в съзнанието му, затова той реши да се разсее, оглеждайки залата. Поднесоха яденето — въпреки сезона готвачите на епископа се бяха постарали за пиршеството. Печени патици, диви гъски, дребни птички, поднесени в бадемово мляко; скопен петел, печен в сос; печено телешко, печено прасе, чапли, желета, печен заек, фазани, еленско, дори таралежи в пикантен сос; жерави, яребици, яйчен крем, портокали, сладкиши, поднасяни от множество прислужници. Прислугата доливаше щедро червено вино. Въпреки че не бе ял отдавна, Корбет не усещаше глад. Още си спомняше лицето на Дьо Монфор, почернялата му уста и подут език. Освен това току-що бе забелязал в другата част на залата котка, захапала разкъсаното тяло на плъх и заедно със зеещите рани по ръцете на няколко от прислужниците, това окончателно беше прогонило апетита му. Затова отпи мълчаливо от виното, обещавайки си, че след пиршеството ще се нахрани в града.

Плъмптън още говореше и Корбет го остави да си бърбори, докато внимателно разглеждаше дървения поднос пред себе си и проследяваше с пръсти гравираните с позлата по него стихове от Библията. Съдовете наистина бяха много скъпи. Духовниците от „Сейнт Пол“ може би не познаваха бедността, но със сигурност разбираха от богатство. Дори в домовете на благородниците понякога се поднасяше сух хляб, но тук беше друго. Чашите, в които пиеха, бяха калаени. Ястията бяха поднесени в сребърни и златни блюда; свещите бяха от чист восък; драпериите по стените бяха плътни и богато украсени с позлата. Подът не беше от камък, а от полирано дърво, застлан с килими. Мангалите бяха добре почистени и светеха ярко, излъчвайки не само топлина, но и приятен аромат. Плъмптън беше облечен в дебела черна роба с качулка, обточена с хермелин; пълничките му ръце бяха отрупани с пръстени. Корбет едва не се задушаваше от женствения аромат, който се носеше от него. Но свещеникът изглежда не забелязваше това и продължаваше да описва делата на катедралата, докато най-накрая умореният писар не го прекъсна.

— Сър Филип — тихо попита той, — кой би желал смъртта на Дьо Монфор?

Плъмптън се обърна и лицето му засия от доволна усмивка.

— Аз например.

— Не го ли харесвахте?