Пол Дохърти - Ангелът на смъртта

— В тази църква, Корбет — каза тихо кралят, пренебрегвайки присъствието на Съри, — лежи тялото на още един английски крал, Етелред Нерешителния. Царството му вечно било заплашвано от меч и сякаш всички небесни сили били настроени срещу него. Такава ли ще бъде и моята съдба?

Корбет би изпитал съчувствие, но докато гледаше в светлосините очи на краля, отново се зачуди дали Едуард, най-съвършеният от всички актьори, просто не се опитва да успокои собствените си страхове.

— Това убийство трябва да бъде разкрито — продължи кралят. — Не заради смъртта на Дьо Монфор — изсъска той. — Нямах нищо против да се отърва от него, както и от другите от неговия род. Но ако някой е искал да убие мен, Корбет, искам да го откриеш.

— Ако е така, твое величество — бързо отвърна Корбет, нетърпелив да се отдалечи от това застрашително присъствие, — най-добре да огледам олтара и потира. Съгласен ли си?

Кралят кимна.

— Върви. Ще те изчакаме тук.

Корбет отново отиде при олтара. Свещите бяха угасени и църквата опразнена. В отсрещния ъгъл Уинчълси и неговият домакин, лондонският епископ, разговаряха свойски с Буун и Бигод. Други благородници и висши духовници стояха наоколо, на лицата им беше изписана престорена загриженост, сякаш приемаха събитията от сутринта като удар, насочен лично срещу тях. Няколко свещеници гледаха към централния олтар, сега заобиколен от войници, които не пускаха никого да премине. Повечето от хората си бяха тръгнали, но сутрешните драматични събития, песнопенията и ужасната смърт сякаш още бяха надвиснали във въздуха подобно на ароматните облаци тамян.

Корбет спря, когато забеляза една фигура, застанала в подножието на стъпалата. Тя носеше рокля от брокат в бяло и златисто и наметка от същия плат, обшита с хермелин и пристегната на раменете с широки ленти от златиста коприна, украсени с пищни златни пискюли. Русата й коса падаше на гърба, придържана от тънка, копринена мрежа, обшита със скъпоценни камъни. Лицето й беше издължено и гладко, би изглеждало царствено, ако не бяха дръзките очи и лукавата извивка на устата.

Корбет не я беше виждал досега. Отначало помисли, че е придворна дама, но когато видя отблизо начервените устни и нокти, реши, че е високоплатена куртизанка, може би любовница на някой от сановниците, които още не си бяха тръгнали, или дори на духовник. Спомни си старата поговорка: „Расото не прави монаха“; много свещеници се отдаваха също тъй страстно на плътските удоволствия, както се молеха публично срещу същите тези грехове. Корбет се канеше да се обърне, когато жената внезапно запита остро:

— Мъртъв ли е Дьо Монфор?

Той се обърна и, без да се замисли, отвърна.

— Да, мъртъв е.

Когато се осъзна, жената се бе обърнала и наперено вървеше през кораба на църквата, поклащайки предизвикателно пищни бедра под копринената си рокля. Корбет би искал да я последва и да попита защо се интересува от смъртта на Дьо Монфор, но кралят го чакаше, затова той се отправи към войниците. Когато приближи, един от тях протегна ръка да го спре, но Басет, който бързо го беше последвал, поговори шепнешком с началника на стражата и на Корбет бе позволено да премине.

Той се изкачи по стъпалата и застана пред олтара. Беше дълъг, мраморен и по-широк, отколкото беше очаквал. Отпред бе покрит с изящно издялани фигури на ангели и овчари; сцена, изпълнена с почти детско веселие; овчарят свиреше толкова силно на гайдата си, че не можеше да чуе райските песнопения. Корбет погледна резбата, погали гладките фигури, забравил за миг задачата си, докато се възхищаваше на сложната и изящно изработена украса. После клекна, за да огледа петното от вино и видя подобни червени петна върху килима. Беше ли го разлял някой? Навярно. Той сви рамене и стана, за да огледа самия олтар; сложи ръце върху него и бръкна под покривката, сега покрита със стекъл се восък. Сред скъпите тъкани различи коприна, кадифе и златоткан брокат. Най-горната покривка беше чисто бяла, избродирана по ръбовете в светлокафяво, златисто, зелено и тъмносиньо. В средата на ленената покривка имаше червен кръст, който отбелязваше мястото на свещената реликва, вграждана във всеки олтар, но тъй като това беше катедралата „Сейнт Пол“, под него бяха някои от най-редките реликви: треска от истинския кръст, отломки от камъка, на който стъпил Христос, преди да се възнесе, парче от булото на Девата и реликви от гробницата на свети Павел в Рим.