Пол Дохърти - Ангелът на смъртта

Върху олтара стоеше истинско съкровище: огромни свещници, представляващи плетеница от извити сребърни листа, украсени със златни фигурки на хора и демони; малки потири със стойки от цветно стъкло, гравирани със сцени от Страстите Христови. Имаше и дарохранителница, украсена с ореол, от който излизаха безброй лъчи, сребърни подноси, върху някои от които още се виждаха парченца нафора. В суматохата някой бе оставил тук и инкрустирана златна кадилница, а до нея украсен със скъпоценни камъни съд във формата на ладия, в който държаха тамян. Корбет внимателно огледа всичко това. Много свещеници биха го обвинили в богохулство, защото осветените хляб и вино още бяха върху олтара, но Корбет знаеше достатъчно, за да разбира, че богохулството е в помислите, а не в делата. Той прошепна кратка молитва, отново се удари по гърдите, мърморейки „Peccavi“ 7 7 Съгреших (лат.) — (Бел. ред.) , вярвайки, че Бог ще надникне в сърцето му и ще разбере, че не иска да оскверни Светото място, а търси истината, защото тук бе извършено страшно престъпление. Но как?

Корбет си припомни ритуала на литургията. След Agnus Dei, всички свещеници трябваше да вземат нафора от сребърните подноси върху олтара. После потирът минаваше от ръка в ръка и всеки от тях отпиваше, преди да го подаде на следващия. Така ли бе отровен Дьо Монфор? Корбет приближи до кадилницата и повдигна позлатения й капак. Малките парченца въглища вече бяха студени. Той ги помириса, но не усети нищо друго освен миризмата на тамян. Хрумна му безумната идея, че Дьо Монфор е умрял, защото е вдишал някакви смъртоносни пари, но бързо я отхвърли. Ако беше станало така, същото щеше да сполети и останалите в църквата; но те бяха живи и здрави, а той лежеше в сакристията и смъртта постепенно вкочаняваше тялото му. Беше ли хлябът отровен? Корбет отхвърли и тази идея. Все пак, никой свещеник не би могъл да знае предварително кое парче нафора ще получи, а това не отговаряше на подозрението му, че кралят, а не Дьо Монфор, е бил предвиден за жертва. Трябваше да е било виното.

Писарят отиде до самотния потир, все още наполовина пълен с вино. Помириса го, но усети само ароматния дъх на грозде. Бръкна с пръст и се канеше да го оближе, когато някакъв глас внезапно извика:

— Това е светотатство!

Той се обърна и видя Уинчълси, пребледнял от гняв, да стои в подножието на олтара, гледайки яростно към Корбет през редицата войници.

— Какво правиш там?

— Милорд — отвърна Корбет, — изпълнявам кралска заповед. Дьо Монфор беше отровен на този олтар. Не богохулствам, а търся отровата, която го уби. Ако успеем да я намерим, ще разкрием отровителя — той погледна към архиепископа, който не сваляше яростния си поглед от него.

— Нямаш право. Ти си мирянин — отсече архиепископът. — Трябва да получиш разрешение от мен или поне от епископа на Лондон, дори за да се доближиш до олтара.

— Милорд — каза Корбет, уморен от този фарс и принуден да говори над раменете на войниците, някои от които открито се подхилваха на препирнята. — Ако възразяваш срещу онова, което правя, обърни се към краля. Или, ако искаш, отлъчи ме от църквата. Но аз не проявявам неуважение. На този олтар лежи причината за смъртта на Дьо Монфор и възнамерявам да я открия.

— Писарят е прав — прозвуча друг глас и когато се обърна, Корбет видя Плъмптън да го гледа от другия край на олтара. — Милорд архиепископ — продължи свещеникът помирително, — писарят не проявява неуважение. Той е тук по заповед на краля. Всички сме уплашени. Какво ще кажеш да му помогна?

Архиепископът кимна, Плъмптън се изкачи по стъпалата, премина между войниците и се присъедини към Корбет.

— Откри ли отровата, мастър писарю?

— Нищо не намерих — каза Корбет, обръщайки гръб към още ядосания прелат. — Това ли е олтарният потир? — Той взе богато украсената чаша.

— Това е единственият потир — отвърна Плъмптън. — Принадлежеше на Дьо Монфор и той много се гордееше с него. Беше му подарен лично от граф Симон.

— И той пи от него? Плъмптън кимна.

— Тогава той е причина за смъртта му. Свещеникът взе чашата и я пресуши, преди да я остави обратно върху олтара.

— Не мисля — каза той. — Изпих осветеното вино, защото някой трябваше да го направи, а след няколко минути ще разбереш дали е било отровно. Но мисля, мастър писарю — усмихна се той, — че вече знаеш отговора. В потира нямаше отрова. Спомни си, че на литургията всички ние пихме от него.

Корбет прехапа долната си устна и кимна. Нямаше да открие нищо тук.