Пол Дохърти - Ангелът на смъртта

— Какво има? — попита младият рицар.

Корбет го погледна безмълвно и тръгна към параклиса.

Ранулф шумно обърса носа си с ръкав и се замисли за бъдещето; предстояха неприятности и скоро той и господарят му щяха да бъдат забъркани в тях. Могъщият крал щеше да ги призове и да им повери тайна мисия. Ако беше така, а досега господарят му никога не бе разочаровал краля, това щеше да донесе на Корбет още пари и почести, а Ранулф щеше да се къпе в отразената му слава. Той се отдаде на самодоволство — всички други лондончани бяха изгонени от нефа 6 6 неф — централната част на християнски храм в продълговата форма, кораб — (Бел. ред.) , но той, Ранулф-ат-Нюгейт, бивш престъпник, осъден на обесване, можеше да остане.

Корбет му беше издействал помилване и благодарение на тайните мисии и острия ум на господаря си, Ранулф бе забогатял. Макар мълчалив и необщителен, писарят беше винаги щедър и прислужникът беше натрупал значително количество злато при един златар близо до Поултри, при птичия пазар. Не че бъдещето го тревожеше особено. За него всички дни бяха еднакви, защото двете му основни цели бяха да се грижи за Корбет и да се забавлява колкото може повече.

Отношенията му с писаря не бяха лесни: Корбет често беше намръщен и отнесен. Понякога седеше с часове в ъгъла на някоя кръчма, отпивайки от виното или ейла си, потънал в собствените си мисли и ако Ранулф се опиташе да го разсее, получаваше в отговор само мрачни погледи. Единственото място, където Корбет се оживяваше, беше архивът — между купчините пергамент, восък, мастилници и пера. Там той се наслаждаваше досущ като Ранулф, когато преследваше жените и дъщерите на лондонските търговци. Другото му удоволствие беше музиката. В жилището им на Бред Стрийт Корбет често свиреше вечер на флейта, съчинявайки нови мелодии. Имаше и друга причина за мълчаливостта на писаря — Мейв, годеницата на Корбет, която беше от Уелс. Хубаво момиче, помисли си Ранулф, макар да се боеше от острия й език и ясносините й очи. Тя беше единствената жена, която му вдъхваше страх, и той подозираше, че самият Корбет се бои от нея.

Мейв беше признала на господаря му любовта си, но засега отказваше да определи дата за сватбата с обяснението, че проблемите в Уелс след потушаването на бунта, в който дебелият й, зъл чичо беше замесен, още не са стихнали. Да, уелското момиче беше вгорчила живота му. Ранулф погледна към господаря си и колкото се може по-силно издуха носа си в ръкава на ризата си. Басет се усмихна. Корбет спря рязко, обърна се и погледна мрачно прислужника си.

— Този път — отсече той — оставаш вън! Ранулф се усмихна и кимна, докато господарят му, следван от Басет, повдигна завесите и се върна при краля. Сега Едуард седеше, необичайно прегърбен, в подножието на саркофага на свети Ерконвалд. Съри, облегнат на стената, си чистеше зъбите и гледаше светлината, която проникваше през розетката, сякаш я виждаше за първи път. Корбет знаеше, че господарят му е в лошо настроение. Дългото му, набръчкано лице беше намръщено, очите — притворени, сякаш мислеше за нещо лично. Когато Корбет влезе, той го погледна.

— Е, писарю?

Корбет разтвори ръце и сви рамене.

— Както се боях, твое величество. Убийство.

— Откъде знаеш? — внезапно се изправи Съри. — Да не си лекар, мастър писарю?

Корбет въздъхна. Винаги се боеше да не си навлече омразата на големите благородници; хора, родени с титли, които дълбоко презираха всички, които сами извоюваха титлите си. Корбет беше верен служител на краля; бе учил усърдно в Оксфорд и работил дълги часове в студени и тесни скрипториуми и библиотеки; но издигането му се дължеше единствено на кралското благоволение, а благородници като Съри не признаваха това. Корбет още не беше срещнал благородник, който да го приема такъв, какъвто е — способен писар и доверен служител на краля.

Въпреки всичко той знаеше как да оцелява в несигурния свят на дворцовата политика.

Поклони се на Съри.

— Милорд е прав — той се усмихна раболепно, макар че се мразеше за това. — Не съм лекар, но разбирам от отрови.

— Тогава си ценен човек — прекъсна го Съри. Корбет почувства как го залива вълна от гняв и прехапа устни. Намекваше ли Съри, че той има нещо общо със смъртта на свещеника? Погледна косо към краля, който се беше изправил и приглаждаше робата си.

— Милорд — отново започна Корбет, — поради различни обстоятелства разбирам малко от медицина, но е всеизвестно, че човек, чието лице остава сковано в смъртта, езикът му е подут, а устата черна като адска дупка, е бил отровен. Онова, което трябва да разберем — той се обърна и погледна към краля, — е кой го е отровил, къде и кога.