Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— И ти твърдиш, че сме можели да направим всичко това? — презрително попита Нейлър.

— Да — отвърна Корбет. — Прислужницата от кръчмата не е знаела кои сте всъщност, но е играела ролята си. Останалите разбойници били извикани преди бирниците още да напуснат Нотингам, следвани отблизо от някого от вашите хора. Кавалкадата се е движела по-бавно от пешаците през гората — Корбет присви очи срещу пламъка на свещта. — Уилоуби каза, че бил заловен късно следобед и заспал след мрак. Не повече от пет-шест часа. Щом заспал, спътниците му били избити, плячката — разделена и Бренууд се върнал в замъка. — Корбет посочи към Ротбьоф. — Може би ти си останал тук, за да прикриеш отсъствието на сър Питър, казвайки, че е в стаята си или в града? Пък и кой ли би го забелязал? Отец Томас, който имал работа в енорията си? Горкият стар Веки, който бил притеснен и объркан? Или Льокроа, слабоумен и разтревожен за господаря си?

— Но в такъв случай — обади се брат Томас, — все някой щеше да разпознае Бренууд.

— Стига, отче. С маска и качулка и умишлено преправен глас? Говорел е малко. Не ми ли каза самият ти, че разбойникът дошъл в църквата? Е, заподозря ли нещо?

Брат Томас се усмихна и поклати глава.

— Не, разбира се, отче — продължи Корбет. — За теб Робин е бил още жив. А и кой би заподозрял, че честният пазител на закона се преоблича като разбойник? Прислужницата от кръчмата? Както казах, тя изиграла своята роля. Утре сутрин, когато се събудят, тя и баща й ще открият, че хората на лорд Линкълн претърсват всяко кътче от къщата им.

— Подозирал ли е нещо Веки? — попита отец Томас.

— Не! Бил е прекалено зает да търси предателя в замъка, който осигурявал на разбойниците жизнено важни сведения. Бренууд умело планирал смъртта му. — Корбет извади вързопа изпод стола си и измъкна от него изцапана ленена кърпа. — Помниш ли къде видя това за последен път, лекарю?

— Да — извика лекарят, взирайки се през масата. — Това е кърпата от спалнята на Веки. С нея е избърсал устата си.

— Не, не е! — отвърна Корбет. — Когато сър Юстас се качил в стаята си, носел чаша вино. Изпил го, после с Льокроа хапнали от сладкишите. След това сър Юстас си измил ръцете и лицето. Взел кърпа, подсушил се и си легнал — Корбет задъвка устната си и погледна към Бренууд. — Но ние двамата знаем, сър Питър, че кърпата, която Веки е използвал, била покрита с най-силната отрова, която си успял да купиш от вещицата Хеката — смъртоносна беладона. Да, чувал съм за един случай в Италия, когато жена накиснала ризата на съпруга си в подобна отвара и го убила. Естествено, Льокроа не би използвал кърпата на господаря си, чудя се дали това искаше да каже с последните си думи. Помниш ли, Маре? „Господарят ми беше спретнат човек“.

— Да — отвърна лекарят. — Прав си, сър Хю. Веки си е легнал, а устните и ръцете му са били покрити с отровата.

— Онова, което улеснило нещата още повече продължи Корбет — било, че сър Юстас имал ранички по устата. А сега, лекарю — Корбет му подаде мръсната кърпа, — вземи една свещ и погледни тази, която беше оставена в стаята на Веки. Припомни си какво ти казах и ми отговори: какво не е наред с нея?

Маре го послуша. Отначало поклати глава, но после усмихнат вдигна поглед.

— Ясно е — каза той. — Има петна от сладкишите и от кръв, но са доста раздалечени. Би трябвало да бъдат на едно и също място, размесени.

— Именно! — отвърна Корбет, взе кърпата и я хвърли към Линкълн. — Така заключих и аз, когато я огледах отново.

— Но сър Питър също беше зле — възкликна Маре.

— Мисля, че и това има своето обяснение. Спомни си, че сър Питър е дошъл при теб едва след като сте открили тялото на сър Юстас. Това би могло да се дължи на опита му да се представи като друга възможна жертва, а може да се е отровил или да е решил, че се е отровил, докато е оставял кърпата. — Корбет направи гримаса. — Кой би го заподозрял? Може би Бренууд я е сложил в стаята на Веки преди да започне пиршеството. Това е било единственото, което сър Юстас не би поделил с Льокроа, обикновен слуга.

— Така е, сър Хю — обади се брат Томас. — Помня онази сутрин. Сър Питър дойде в стаята на Веки с ръкавици. Сигурен съм — спокойно продължи той — че тези ръкавици заедно с напоената с отрова кърпа, са били изгорени.

— Ами Льокроа? — попита Маре.

— Трябвало е да умре. Винаги съществувал рискът, че може да е забелязал нещо или Веки да е споделил подозренията си с него. Помниш ли, сър Питър, че те попитах защо Льокроа би се обесил в избите? Ти каза, че сигурно е било, защото замъкът беше нападнат или пък Льокроа е търсел още вино; все пак, намерихме едно отворено буре. Разбира се, сега вече зная истината. В замъка имаше достатъчно вино, а избата с тайните си врати и проходи би била последното място, където някой би отишъл да се скрие. Льокроа не беше толкова глупав, колкото изглеждаше. Може би е търсил тайния проход за излизане от замъка. Може би дори е заподозрял истината след смъртта на господаря си и е стигнал до заключението, че може да открие плячката на разбойниците. С други думи, милорд Линкълн, ако негово величество кралят реши да си върне данъците, сигурен съм, че ще ги открием някъде из избите или тайните проходи на този замък. — Корбет замълча и погледна към Бренууд, който си беше възвърнал спокойствието и отвърна хладно на погледа му. — Останалото беше лесно. Ние влязохме в гората, но ти вече беше разпратил заповедите си и ни вкара в засадата. Същото е станало с бедния Гизбърн — Корбет се усмихна тъжно. — Онзи ден всичко беше объркано. Аз заминавах за Кърклийс. Ти, сър Питър, беше привидно ядосан на Гизбърн и побърза след него, за да не разбере никой какво е станало. Нейлър и Ротбьоф са останали, за да прикрият отсъствието ти, а ти си минал по тунелите, събрал си разбойниците и си приклещил хайката.