Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— Ти ли изстрелваше огнените стрели?

Лицето на Малкия Джон засия в беззъба усмивка.

— Три огнени стрели — повтори Корбет. — Твоят реквием на всяко тринадесето число от месеца, денят, в който умрял Робин.

— Той ги изстрелваше — намеси се брат Уилям. — Промъкваше се през страничната порта и ги пускаше в нощното небе. Беше молитва и напомняне към убиеца на Робин в Нотингам, че Бог ще успокои душата на мъртвия ни приятел.

— Но не сте разбрали кой е убиецът — продължи Корбет. — В това се е криела смъртоносната сила на неговия план. Игуменката не е можела да разкрие истината за смъртта на Робин. Кой би й повярвал? Някои дори биха я обвинили, че има пръст в убийството му. Все пак, нейната неприязън към родственика й била добре известна.

Малкия Джон може и да е подозирал нещо, но той е разбойник и можел да бъде убит без предупреждение. Брат Уилям нямал доказателства. И както каза той, всеки от старите другари на Робин, който би могъл да заподозре нещо, също бил убиван. — А сега — Корбет бързо тръгна към горната част на масата, — милорд Линкълн, искам по един войник да застане от всяка страна на сър Питър, писаря му Ротбьоф и мастър Нейлър. — Корбет извади камата си и застана зад якия сержант. Бренууд седеше прегърбен на стола си. Ротбьоф примигваше като подплашен заек, но Корбет видя, че Нейлър пъхна ръце под масата.

— Ако обичаш, сър — нареди му той, — сложи ръцете си така, че да ги виждам.

Сержантът погледна през рамо. Зад него беше пълно с войници. Макар и неохотно, той се подчини. Линкълн изрева някакви заповеди. Бренууд, Нейлър и Ротбьоф не оказаха съпротива, когато им взеха мечовете.

— В замъка — продължи Корбет — сър Юстас Веки сигурно си е помислил, че кошмарът му започва отново. Бил преследвал Робин в миналото, а сега разбойникът се върнал и създавал още повече неприятности. Едва ли старият шериф е знаел какво е станало, но когато престъпленията на разбойника започнали да стават все по-тежки, той заподозрял, че в замъка има предател и то високопоставен. Самотник и мнителен човек, Веки не се доверявал на никого, но когато умът му започнал да блуждае, езикът му се развързал. Може би е намекнал нещо или изражението му е подсказало, че знае повече, отколкото показва. Затова трябвало да умре и ти, сър Питър, си го убил, както си убил Робин Худ и си заел мястото му в Шъруудската гора!

— Това са глупости! — извика Бренууд, опитвайки да се защити. — Милорд Линкълн, писарят бълнува. Трябва да е полудял!

Възраженията му бяха опровергани от израза на лицето му и едрите капки пот, които се стичаха по бузите му. Един от рицарите на Линкълн го хвана за рамото и го бутна да седне.

— Ти си убиец, сър Питър — продължи Корбет спокойно, гледайки го от другата страна на масата. — Мразел си Робин от Локсли заради предишни унижения, които си понесъл от него. Не ти се е нравело и че кралят го помилвал. Подозирам, че си намразил дори краля, задето е проявил милосърдие към човек, когото ти би убил. Двамата със сър Юстас сте получили писмото от кралската канцелария в Уестминстър, в което се казвало, че Робин се връща в Нотингам и е под кралска закрила. Запомнил си датите и си планирал засадата. Двамата ти подчинени Нейлър и Ротбьоф също са замесени. Сигурен съм, че когато свърша разказа си, поне един от тях ще бъде достатъчно умен, за да стане кралски свидетел и да потвърди думите ми. Убили сте Уилям Голдбърг и Томас и сте сметнали, че Робин от Локсли също е мъртъв. Може би в началото си мислел да спреш дотам, но след това си съзрял златната възможност. Какъв прекрасен начин да очерниш името на мъртвеца и да си отмъстиш на самия крал, като същевременно си напълниш джобовете! А и било толкова лесно. Кой можел да докаже какво си направил? Всички — от краля в Лондон до последния крепостен селянин в Нотингам — смятали, че Робин от Локсли се е върнал към старите си навици. Както стана ясно, само още трима души са знаели за смъртта му. На единия, бивш разбойник, никой нямало да повярва, а и можел да бъде убит без предупреждение. Монахът бил стар и слаб, затворен в килията си, а игуменката мразела Робин.

— Но това е невъзможно — обади се Линкълн. — Как е стигал Бренууд от замъка до гората?

— Милорд, под този замък има лабиринт от тайни тунели и проходи, известен само на малцина. Всички са загрижени, че някой може да се промъкне в крепостта по тези пътища, но разбира се, те биха могли да бъдат използвани и за да излезеш оттук, както отлично е знаел сър Питър — Корбет отпи от виното си, преди да продължи. — През последните три години изучавах нападенията на разбойника. Те не ставаха ежедневно, а веднъж-два пъти месечно, като най-големият удар беше нападението над кралските бирници. В ролята си на разбойници сър Питър, Нейлър и Ротбьоф напускали замъка по тайните проходи. Може би понякога писарят е оставал тук, за да прикрие отсъствието на господаря си. Някои от тунелите, доколкото разбирам, водят до града, а един-два излизат далеч отвъд градските стени. В някой от тях Бренууд и Нейлър се преобличали в зелено, слагали маски и качулки и отивали на предварително уговореното място за среща в гората. Тези двама разбойници, които мастър Нейлър каза, че е заловил, ни разкриха, че хората на Робии Худ се събирали на определено място, когато получели сигнал. Да вземем например нападението над бирниците — Корбет почука с пръсти по колана си. — На сър Питър са му били необходими не повече от няколко часа. Нейлър е играел ролята на Малкия Джон, а прислужницата от „Синият глиган“ — на девойката Мериън. Разбойниците се събирали, получавали заповеди и нападали.