Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— Този човек е разбойник извън закона! — извика той и ръката му посегна към камата. — Всеки, който го види, може да го убие без предупреждение!

— Ако още веднъж ме прекъснеш — заяви рязко Корбет, — ще накарам граф Линкълн да те обеси на гредите на тавана в тази зала! Мастър Литъл, чу какво казах. Истината ли говорих?

Парцаливият брадат гигант кимна. Дори Корбет потръпна от омразата, която излъчваха очите му.

— Робин умираше — започна Малкия Джон с изненадващо мек глас, макар и на груб диалект. — Монахинята е права. Тя направи каквото можа, но Бог знае каква отвара даде на Робин. След като я изпи, силите му се възвърнаха донякъде и той ми поиска лъка — очите на великана се изпълниха със сълзи. — Умираше, затова ме накара да отворя прозореца Сложих стрела и му помогнах да опъне тетивата. Той я изстреля надалеч в парка — Малкия Джон замълча. — После се разсмя. Знаеше, че игуменката го мрази, но не може да му откаже християнско погребение. Каза ми да открия къде е паднала стрелата и да го погреба там. След това девойката Мериън — великанът се изкашля, — лейди Мериън, дойде при нас. Силите напускаха Робин. — Той сви рамене и закърши огромните си ръчища. — И това беше всичко. С помръкването на светлината отпадаше и Робин.

Известно време поспа, бълнувайки за дните в гората. Понякога се смееше, друг път викаше името на Мериън. Един-два пъти повика и мен. Накрая притихна Лейди Мериън беше смазана от скръб. Наведох се над леглото. Очите на Робин бяха затворени, а лицето — студено.

Мъжът се почеса по брадата. Въпреки огромния си ръст и шкембе, приличаше на малко момченце, което си припомня ужасна случка.

— На другата сутрин излязох навън. Минаха много часове преди да открия къде е паднала стрелата. После изкопах гроба. Тя — той посочи игуменката, — тази високомерна кучка възрази! — Той се усмихна мрачно. — Но аз я заплаших, че ще й счупя врата, ако ми попречи. Довърших гроба. Преди да умре, Робин ми беше разказал за бедните Уилям и Томас, затова се върнах по пътя и открих труповете им. И двамата бяха мъртви, стрелите ги бяха улучили в гърдите и вратовете. Погребах ги заедно с Робин. Гробът беше дълбок и широк. Затрупах ги и се върнах в манастира, за да утеша лейди Мериън, но тя беше обезумяла от скръб. Казах на игуменката, че ще идвам от време на време, за да се грижа за гроба. Така и не успях. Не исках да ме виждат на публично място. Колкото до лейди Мериън… — Малкия Джон сви рамене.

— Тя е мъртва! — намеси се игуменката. — Толкова се беше надявала на връщането на Робин. След смъртта му залиня. Не се хранеше, не пиеше вода, живееше в някакъв свой свят — очите й рязко примигнаха. — Казах на монахините, че е заминала с Робин. Никой не знаеше истината. Но аз не тая злоба към мъртвите. Робин е мъртъв, както и любимата му. Погребах я до него.

Корбет погледна строгото изопнато лице на игуменката Чудеше се дали тайно не е обичала Робин и по-късната й омраза не беше предизвикана от неговото безразличие.

— Какво искаше да каже Малкия Джон с онази отвара? — попита той.

Игуменката поклати глава.

— Защо не съобщи на краля за смъртта на Робин? — извика Линкълн. — Все пак той беше под кралска защита и носеше писма за безопасно преминаване.

— Как бих могла? — възрази тя. — Робин беше убит близо до Кърклийс! Чу какво каза Малкия Джон — всички знаеха, че не обичам Робин. В крайна сметка — тя погледна гневно Корбет — аз бях една от малкото, които знаеха, че той се връща!

— Помислих за това — обади се Малкия Джон. — Робин не знаеше кои са убийците му, каза, че били маскирани и с качулки. Дойдох в Нотингам, за да потърся брат Уилям. А после — мъжът се почеса по главата — започнах да се чудя. Робин беше нападнат на тринайсети декември. Убийците трябва да са го причаквали. Реших, че много хора са знаели за заминаването му от Шотландия, но малцина са можели да проследят пътя му. Само кралят и писарите му в Уестминстър или някой тук, който е получил писмо, че Робин се връща. Единствените, които са знаели това, бяха шерифите сър Юстас Веки и сър Питър Бренууд. И, разбира се, техният писар.

— Малкия Джон сподели тревогата си с мен — намеси се брат Уилям. — Аз също се уплаших. Помолих игумена да го назначи за градинар и той се съгласи. Изслушах онова, което Джон ми каза и стигнах до две заключения. Убиецът беше или негово величество кралят, или някой от Нотингам. — Брат Уилям погледна към сър Питър Бренууд. — Кралят обичаше Робин и не би вдигнал ръка срещу него по такъв подъл начин. Оставаше само едно — някой от Нотингам, който познаваше Робин, беше тръгнал на юг и организирал засадата. Бог знае, че в това графство има достатъчно лордове, които мразеха Робин. Отначало помислих, че убийството му е акт на отмъщение, но после чухме загадъчните истории, че Робин отново вилнеел в Шъруудската гора, но вече бил различен. Купувал мълчанието на селяните, но вдигал ръка срещу всекиго, бил безмилостен спрямо онези, които не му се подчинявали, дори избивал някогашните си другари. — Брат Уилям избърса уста с опакото на ръката си. — Разбира се, знаех, че това не е Робин от Локсли, а някой, който използва името му — той разпери ръце. — Но какво можехме да направим? Дори да кажех, че това не е истина, кой щеше да ми повярва? Какви доказателства имах? Колкото до Малкия Джон, ръстът му пречеше да се появи по улиците на Нотингам. Затова и двамата се скрихме в манастира, където никой не можеше да ни причини зло, защото кому можехме да се доверим? На никого, дори на теб, кралски пратенико. Корбет потупа гиганта по гърдите.