Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Да — отвърна Корбет.

Той се обърна и направи жест към Ранулф, който стоеше в ъгъла. Слугата се приближи до него с малка паница. Корбет я постави на масата и се усмихна извинително на дьо Моле.

— Взех я назаем от килера.

Сетне стана и донесе една от многото свещи, които горяха в свещниците по перваза на прозореца.

— В паницата — обясни Корбет — има съвсем малка доза от сместа, с която се пали гръцкият огън. — Той вдигна поглед, когато чу тамплиерите да отместват столовете си назад. — Не, няма опасност.

После извади от кесията си дълго парче изсушен пергамент, постави го в паницата и запали единия му край. Огънят го обхвана лакомо и тръгна надолу към съда. Дори Ранулф подскочи уплашено, когато във въздуха изведнъж се издигна малък, но буен пламък.

— Ревъркийн е направил същото — рече Корбет, придърпа паницата и огледа внимателно черната следа на дъното й.

— Ревъркийн запалва онези три свещи и започва молитвите. Слабата светлина преди зазоряване му попречва да види разпръснатия около него смъртоносен прах. Свещите са запалени. Пламъкът стига до веществото, тръгва надолу по свещите, подпалва разпиляната по стъпалата прах и превръща Ревъркийн в жива клада. Какъв хитър начин да убиеш жертвата си, когато си далеч от местопрестъплението. Пламъкът гори силно — обясни той, като пусна паницата по масата, за да я разгледат всички. — Не само че е трудно да бъде угасен с вода, но и не оставя никакви следи, които да сочат кое го е причинило или как е бил запален.

Корбет отново седна на мястото си.

— Другите убийства са извършени по подобен начин. Питъркин, кухненският слуга, си е облякъл престилката и е взел парцалите, с които да хваща горещата скара, без да знае, че са посипани със същия прах. Докато е разравял въглените, през главата му е минало неясно подозрение. Спомнете си, неговите другари в кухнята са обсъждали смъртта на Ревъркийн и другите странни случки. Питъркин се е пошегувал, че във въздуха се носи миризма на сяра. Само дето сярата е била по дрехите му. Останалото знаете — продължи Корбет, без да сваля поглед от убиеца. — Парцалите около ръката му са прихванали огън от някой жив въглен. Човечецът се е опитал да ги потуши в престилката си. Тогава, разбира се, огънят се разпространил и Питъркин загина.

— Но защо? — попита Симс. — Защо е трябвало да загине този клет готвач?

— Защото убиецът е искал да всее страх. Да разпространи слухове, да потъмни краските — как тамплиерите са прокълнати: не само че таят желание да убият краля и се избиват един друг, но и оставят пламъците от ада да горят свободно, поглъщайки дори невинните сред тях. — Корбет започна да върти пръстена си. — Практически погледнато, смъртта на Питъркин е довела до напускането на всички слуги. Слугите са любопитни, те откриват какво ли не. Смъртта на Питъркин е сложила край на това и е предпазила убиеца.

— И кой е той? — изръмжа Легрейв.

— Ти, сър — рече тихо Корбет.

Дьо Моле дълго не можа да въдвори ред. Легрейв стана и се хвърли към Корбет, но Симс, който бе седнал между тях, бутна стола си назад и му попречи. Дьо Краон се изправи и щракна с пръсти на своя облечен в черно писар, сякаш се канеше да си тръгне. Корбет обаче познаваше своя стар враг и усети, че всичко е само представление: френският пратеник щеше да напусне стаята, само когато това бе в негова полза. Все пак секретарят бе доволен, че другите тамплиери не скочиха в защита на Легрейв. Имаше неодобрителни викове и загрижени погледи, но суровото изражение на дьо Моле и обезпокоеният поглед на Бранкиър вдъхнаха увереност на Корбет.

„Знаят нещо, — помисли си той. — Това, което казах, засегна някакви техни тайни.“

Най-сетне Легрейв, почервенял от ярост, бе принуден да седне.

— Нямате доказателства! — запелтечи той.

— И дотам ще стигнем — отвърна Корбет, — след като опиша останалите смъртни случаи. Бедният брат Одо. Пипнал си го, когато е отивал да лови риба, нали? Изчакал си го сред дърветата до началото на кея. Не видях кръв там, така че сигурно си го повалил с един удар по главата, може би дори си му строшил черепа. След това си го спуснал в лодката, вързал и го да седи изправен на пейката, а кърмата и носа си посипал с гръцки прах. Сложил си веслата в пръстените им и си ги завързал за ръцете на стареца. Въдицата си пъхнал в ръцете му, а сетне си избутал „Призрака от кулата“ до средата на езерото. Обичайна гледка в това имение: старият брат Одо, облечен в неизменния си плащ с качулка, наведен над въдицата, а лодката му се полюшва върху вълните на езерото. Скрил си се между дърветата, изстрелял си една огнена стрела към лодката — ето как се всява страх. След като човек като Одо, герой за своя орден, бива погълнат от пламъците на ада, кой може да бъде в безопасност? Какво става във Фрамлингъм? И така отровата започва да се разпространява.