Сержантът сви рамене в знак на съгласие, заобиколи заедно с Корбет главната сграда и скоро го въведе в килията на тамплиера. Дьо Моле беше зает — слуги пълнеха сандъци и ковчежета, сваляха завивките от леглото, изчистваха бюрото от всякакви пергаменти и мастилници.
— Заминаваш ли, монсеньор?
Дьо Моле махна на слугите да излязат.
— Ти си мой затворник, сър Хю — отбеляза сухо той. — Каквото ида стане довечера, аз ще се върна с теб в Йорк като твой затворник, за да се срещна с краля. — Той наклони главата си на една страна. — Но ти не си дошъл затова, нали?
— Не — отвърна Корбет. — Дойдох да помоля за една услуга. Искам ти, Бранкиър, Симс и Легрейв да напишете всеки поотделно разказ за случилото се от пристигането ви в Англия насам.
— Защо?
— Защото аз го искам.
— Но какво ще докажеш по този начин?
— Нищо, или поне не много — излъга Корбет. — Но кажи на своите подчинени, че след срещата ми с мосю дьо Краон могат, ако желаят, да подадат оплаквания срещу мен. Такъв един разказ може да се окаже полезен. — Корбет тръгна към вратата. — Остават няколко часа — подвикна той. — Имате достатъчно време до заздрачаване.
Върна се в стаята си и подремна малко. После донесоха ядене от кухнята, а късно следобед един от подчинените на дьо Моле дойде да го извести, че мосю дьо Краон е пристигнал, така че би ли се приготвил сър Хю? Около час след това Корбет, Ранулф и Малтоут влязоха в трапезарията. Тамплиерите вече се бяха събрали около голямата маса. При влизането на секретаря дьо Краон стана. По ъгловатото му лице се беше разляла широка усмивка.
— Сър Хю, монсеньорът казва, че заминаваш, но че имало някои въпроси, които се налага да обсъдим.
Корбет само се ръкува с него, потискайки желанието си да зашлеви това остроносо, лукаво лице. „В него има двама души,“ бе казал веднъж на Мейв. „На пръв поглед се вижда дьо Краон дипломатът, но в очите му прозира и нещо друго, мрачно и злокобно.“
Бранкиър, Симс и Легрейв също бяха тук, както и един от облечените в черно слуги на дьо Краон: блед младеж с наблюдателен поглед и прилепнала за главата рядка косица. Той бе тук като свидетел на дьо Краон.
Веднага щом заеха местата си, френският пратеник се изправи.
— Монсеньор, приветствам сър Хю Корбет, но ми бе дадено да разбера, че искаш да говориш с мен. Защо присъства той тук?
Свидетелят на дьо Краон вече записваше припряно възраженията на господаря си. Дьо Моле се усмихна. Лицето му изведнъж се подмлади, сякаш му доставяше удоволствие да дразни пратеника на Филип. Корбет се запита какви ли са истинските отношения между Великия магистър и краля на Франция. Дьо Краон, объркан от мълчаливата усмивка на дьо Моле, отново седна.
— Сър Хю е тук — потри бавно ръце дьо Моле, — защото е ловец на души и търсач на тайни. — Той погледна Корбет през масата. — Времето минава — промълви. — Пада мрак.
Корбет стана и отиде до края на масата, така че да могат всички да го видят и той да ги гледа. Ранулф и Малтоут, спазвайки указанията му, застанаха до вратата. И двамата бяха опрели заредените си арбалети до стената.
— Някога — започна Корбет, — имаше един крал на Франция, набожен, но войнолюбив; благочестивият Луи искаше да забие на йерусалимските кули знамето на кръста. Но не успя, загина и венецът мъченически бе неговата награда.
Дьо Краон, забравил гнева си, вече го гледаше заинтригувано.
— По онова време — продължи Корбет, — този благочестив крал бе подпомогнат от тамплиерите, голям орден от рицари-монаси, основан по правилата, написани от самия свети Бернар. Те били обзети от една мечта, завземането и защитата на Светите места отвъд моретата. Годините минавали, нещата се променяли и ето че сега имаме един крал на Франция, потомък на свети Луи, на име Филип Хубави, който би предпочел знамената му да се веят над кулите на Лондон и Антверпен.
— Това е нелепо! — скочи на крака дьо Краон.
— Седни! — сопна му се дьо Моле. — И това е последният път, когато прекъсваш!
— Ала мечтите на Филип рухнали — продължи невъзмутимо Корбет, — затова в главата му се зародила друга идея. Това, което не можел да вземе със сила, щял да добие подмолно. Дъщеря му трябвало да се омъжи за единствения син на краля, за да бъде сигурен Филип, че един ден неговият внук ще седи на английския трон, но Филип трябва да плати за това. Налага му се да събере огромна зестра, но хазната му, както и тази на Едуард Английски, е празна. Затова той се оглежда и вижда великия орден на тамплиерите с неговите големи сгради, чифлици, добитък и съкровища. Наблюдава ги внимателно, понеже орденът е загубил голяма част от някогашния си идеализъм. Чуват се слухове за скандали — содомия, пиянство.
Читать дальше