Пол Дохърти - Огньовете на сатаната

— Корбет — прошепна той. — Знаеш кой е убиецът, нали? По лицето ти личи.

— По тези въпроси думата има кралят — отговори Корбет.

— Не, сър Хю, тази земя принадлежи на тамплиерите. Аз съм техен Велик магистър. Трябва да имам някаква власт, някаква дума по въпроса. Правосъдието на тамплиерите разглежда делата не по-малко щателно и грижливо от кралското.

Корбет се поотпусна на седлото.

— И ти знаеш кой е убиецът, нали, монсеньор?

— Да, да, така мисля; съвсем друго е обаче да го докажа.

— А ако остана — продължи Корбет, — имам ли думата ти, че ще се въздаде справедливост и ще ми се позволи да си тръгна?

Дьо Моле вдигна ръка.

— Кълна се в кръста.

Корбет слезе от коня.

— Тогава изпрати четирима от твоите хора в Йорк. Не се тревожи, ще ги снабдя с необходимите писма и пропуски. Искам да отидат при мосю Амори дьо Краон, пратеника на Филип IV в двореца на архиепископа. — Корбет понижи още повече глас. — Кажи му, каквото искаш, но го покани тук като свой гост. Подхвърли, че искаш да му разкриеш някои тайни, засягащи френската корона. Гледай писмото ти да звучи възможно най-приятелски. — Секретарят вдигна поглед към бледосиньото небе. — Сега е около пладне. Трябва да пристигне по здрач.

— Аз също огледах посланието на сър Бартолъмю на стената — рече дьо Моле. — То допълва останалото.

— Трябваше да ми кажеш — отговори Корбет.

— До падането на нощта всички ще знаят — прошепна дьо Моле.

Корбет се обърна и каза на Ранулф и Малтоут да слязат: конете им трябваше да бъдат върнати в конюшните, а багажът — в крилото за гости. Тамплиерите отстъпиха и Корбет се върна в стаята си. Скоро го последваха неколцина от войниците, които застанаха на пост в коридора.

— Трябваше да минем през тях — заяви Ранулф, като хвърли багажа на пода с почервеняло от гняв лице. — Нямаше да посмеят!

— Имаше само един начин да го разберем — подметна Корбет, — а аз не бях готов да пробвам.

Той седна на масата, написа кратко писмо до краля и пропуски за Йорк за тамплиерските пратеници, запечата ги бързо и Ранулф ги предаде на един от стражите отвън. След това бе принуден да седи и чака, без да обръща внимание на постоянните въпроси на Ранулф и тихото мърморене на Малтоут, че наоколо стояли на пост прекалено много тамплиери.

Следобед излязоха да се разходят и стражите ги последваха. Ранулф преброи поне дузина. Корбет се изкуши да поиска аудиенция с дьо Моле, но размисли. Все още не беше напълно сигурен, затова реши, че ще е най-добре да изчака пристигането на дьо Краон. Той каза на Ранулф и Малтоут да се върнат в стаята си и влезе в църквата на тамплиерите. Поседя малко в параклиса на Богородица, загледан в красивата статуя на Девата с младенеца от тъмен махагон. Над нея имаше кръгло прозорче с изрисувани сцени от живота на Христос. Корбет се помоли: статуята и картините му напомняха за енорийската църквица близо до фермата на баща му.

„Трябва да се върна там, — мислеше си, — да се уверя, че гробницата на родителите ми се поддържа добре.“ Той вдигна поглед към прозореца. Нямаше да е зле да купи рисувано стъкло, което да осветява тъмния трансепт, където под студените, влажни каменни плочи лежаха погребани родителите му. Той се усмихна — приживе майка му би харесала подобна постъпка. Често го водеше на църква в следобеди като този, когато баща му и по-големите му братя бяха на полето. Описваше му сцените, изрисувани по стените или преградата пред кораба. Така отец Адълбърт го опозна и по-късно се съгласи да му преподава.

— Трябва да работиш упорито, Хю — казваше майка му. — Не забравяй, че всеки голям дъб в началото е бил дребно желъдче.

— Как ми се иска да си тук! — прошепна Корбет.

Какво ли щеше да си помисли за него сега — отделен от своята съпруга и детето си, той се готвеше да се изправи пред един убиец и да се погрижи за въздаването на справедливостта? Това бе заветът на баща му: бивш войник, участник в гражданската война, той винаги му бе проповядвал за нуждата от силен владетел, добри съдии и строги закони. Корбет въздъхна, стана от молитвеното столче и се върна до вратата на църквата, където го очакваха стражите. Все още не беше сигурен какво трябва да направи, как да хване убиеца в капан. Доказателствата бяха едно, но доказването — съвсем друго. Той се обърна, погледна към кръглото прозорче с изрисуваните сцени и в главата му започна да се оформя една идея.

— Искам да се видя с дьо Моле — каза той на единия от войниците. — Веднага.