Пол Дохърти: Огньовете на сатаната

— Аз също приключих — скочи на крака дьо Краон и столът му падна с трясък на пода. — Монсеньор, отказвам да стоя тук и да слушам тези безсмислици, тези обиди към мен и моя господар. Ще бъде подаден официален протест както пред Едуард Английски, така и пред ордена в Париж.

— Можеш да идеш, където си искаш — каза сухо дьо Моле. — Както вече спомена, ти си под защитата на френския крал. Нямам власт над теб.

Дьо Краон отвори уста да отвърне, но явно размисли и излезе от стаята, следван от облечения си в черно писар. Когато мина покрай Корбет, извърна очи към него секретарят трепна вътрешно, като видя ненавистта в очите му. Изчака, докато вратата се затръшне и гласът на дьо Краон, който крещеше да му доведат конете и останалите му слуги да се съберат, постепенно заглъхна.

— Той ще се върне в Йорк — заяви Корбет — и след това ще протестира най-красноречиво пред Негово величество. Утре по това време вече ще пътува към най-близкото пристанище, за да се върне във Франция. Сега обаче и аз трябва да вървя.

Той погледна към Легрейв, който седеше, вкопчил здраво ръце една в друга, втренчен в тъмнината, и устните му мърдаха беззвучно. Корбет все още се надяваше да му спести пълното унижение.

— Не можеш да си тръгнеш — заяви дьо Моле.

— Но ти ми даде дума!

— Когато приключим с този проблем! — сопна му се Великият магистър. — А още не сме приключили! — Той се обърна. — Сър Ралф Легрейв, какви отговори ще дадеш на тези обвинения?

Симс, който седеше до обвиняемия, го хвана за лакътя и го разтърси. Легрейв издърпа ръката си. Имаше вид, сякаш вижда нещо в сенките в другия край на залата.

— Как ще отговориш? — попита остро дьо Моле.

— Аз съм тамплиер — отвърна Легрейв.

— Обвинен си в ужасни престъпления — обади се Бранкиър. Всички твои вещи ще бъдат претърсени!

Легрейв се отърси от мислите си.

— Няма нужда. — Той прокара пръст по устните си. — Доказателствата са в стаята ми. — Сетне прехапа ъгълчето на устата си и погледна за миг към Корбет. — Те може и да не ги открият, но ти ще успееш. Дьо Краон ме предупреди за теб. Трябваше веднага да те убия. Всички заслужавахме да умрем. — Той повиши глас. — Ние сме тамплиери; мъже, посветили се на войната срещу неверниците. А я ни виж сега: банкери, търговци, земеделци. Хора като брат Одо, които живеят на минали лаври. Ревъркийн и глупавите му поклонения всяка сутрин; Бадълсмиър с неговите момчета; Симс с пиянството; Бранкиър със сметките. Каква надежда има за който и да било от нас? Влязох в този орден заради една идея, не по-малко благородна, не по-малко свещена от търсенето на Светия Граал. — Той посочи с пръст дьо Моле. — Филип Френски е прав. С нашия орден е свършено. Защо трябва да си крием богатствата? Орденът трябва да бъде разпуснат, обединен с други, да му се даде нова цел.

— А ти? — попита Корбет, любопитен какво е предложил Филип на Юда.

— Аз щях да стана рицар във френския двор — отвърна Легрейв. — Да, да имам къщи и имения, да бъда освободен от клетвите си. Възможност да наваксам изгубеното време: да се оженя, да създам наследник. В това поне има някаква цел. Рано или късно бурята ще се разрази и кулата на тамплиерите, построена върху пясък, ще рухне; и какво срутване ще бъде само!

Корбет отиде и се надвеси над него.

— Ти си лъжец. Проявил си се и като страхливец: предал си своя орден още преди години, в Акр.

Легрейв вдигна рязко глава, уплашен от гневния ропот на своите другари.

— Какво, какво каза? — заекна той.

— Запознах се с един рицар-тамплиер в болницата за прокажени в Йорк. Човек, държан с години като затворник от асасините. Не ми каза името си. Наричаше се „Незнайния“, но говореше за един английски тамплиер, който избягал от поста си в Акр и така обрекъл на смърт другарите си.

— Чувал съм подобни слухове — обади се Бранкиър.

— Побягнал си, нали? — попита Корбет. — Й французите са научили за това. Те не само са ти предложили богатство, но и са заплашили да те разкрият като страхливец.

Легрейв само кимна, покри лицето си с ръце и тихо зарида.

— Признаваш ли се за виновен? — прошепна Бранкиър.

— Трябва да бъде изправен на съд — кресна Симс.

— Вече беше изправен — отвърна дьо Моле, като стана на крака. — И бе признат за виновен.

Великият магистър извади големия си меч от канията, която висеше на облегалката на стола му. Отиде до другия край на масата, спря и се взря гневно в Легрейв. Сетне вдигна меча, като го държеше точно под ефеса, както свещеник държи кръст.