Пол Дохърти: Огньовете на сатаната

— Кълна се — повтори той — върху кръста на Спасителя!

Дьо Моле окачи дарохранителницата обратно на врата си и без нито дума повече двамата с Бранкиър изведоха Корбет от залата. Изкачиха стълбите към коридора, който водеше към тайната стая, все още строго охранявана от няколко войника. Дьо Моле отключи стаята, но не накара Корбет да се отдръпне. Вместо това излезе с гоблена, който секретарят бе забелязал да виси тук първия път. Войниците стояха като статуи, с наведени глави, а Корбет беше отведен нагоре по други стълби към тайния параклис. Гобленът бе закачен на една кукичка, забита в ръба на поставения върху подиум олтар. Бяха запалени факлите по стените, също и свещите, и тъмната стая се обля в светлина. На пода бяха поставени три възглавнички. Бранкиър направи знак на Корбет да коленичи и сам направи същото. Сетне дьо Моле направи нещо с дървената рамка на гоблена. След малко свали нея и самия гоблен.

Отдолу се показа светъл ленен чаршаф. Личеше си, че е много стар, бе пожълтял от годините, и на него се виждаха някакви едва забележими очертания. Дьо Моле сложи по една свещ от двете му страни и образът стана по-ясен. Сетне дойде и коленичи до Корбет.

— Гледай, сър Хю — прошепна той. — Гледай и се прекланяй.

Корбет се взря в очертанията и изведнъж забрави за другите двама. Когато очите му се нагодиха към контраста между светлини и сенки, сърцето му спря за миг и той почувства как по цялото му тяло избива пот. Образът, сякаш рисуван с някакво ръждиво на цвят вещество, бе на глава с корона от тръни. Очите бяха затворени, косата прилепнала от двете страни на издълженото лице, сплъстена и окървавена, носът изострен в смъртта. Устните бяха плътни, леко разтворени; по високите скули все още личаха белези, порязвания и синини. Дьо Моле и Бранкиър се наведоха напред, долепиха лица до земята и подеха молитвата: „Боготворим Те, Христе, и Те възхваляваме; защото с Твоя свят Кръст Ти спаси целия свят.“

Корбет гледаше образа, без да помръдне. Изглеждаше така жив; сякаш, ако се протегнеше и го докоснеше, главата щеше да се раздвижи, лицето да оживее, очите да се отворят.

— Това да не би… — прошепна той.

Припомни си историите и легендите за свещената плащаница, с която някога е било покрито лицето на разпнатия Христос. Някои казваха, че се намира в Лука, Италия. Други — че е в Рим, Кьолн или Йерусалим. Дьо Моле се изправи, остави Корбет да погледа още малко и отиде до платното. Сетне изгаси свещите, скри незабравимото лице зад гоблена и седна на подиума срещу Корбет.

— Точно това е, което си мислиш — промълви той. — Свещената плащаница, с която Йосиф от Ариматея и Никодим са покрили лицето на Христос в гробницата.

По някакъв начин на тъканта се е появил отпечатък на лицето му. В продължение на векове платното е крито, но през хиляда двеста и четвърта година, когато Константинопол е превзет и подложен на опустошение, то дойде в нашия орден. — Той разпери ръце. — Ето на какво отдаваме почит нощем. То е причината за изопачените приказки, че тамплиерите се кланят на отрязани глави или провеждат странни ритуали. Това е нашата голяма тайна и нея би искал да заграби Филип Френски.

Корбет се отпусна на пети и кимна. Всеки крал бе готов да даде цяло състояние за това, което току-що бе видял. Ако го притежаваше, Филип щеше да го използва, за да подчертае светостта на своето управление или, ако обстоятелствата налагаха това, да го продаде за огромна сума. Целият християнски свят бе готов да даде мило и драго, за да го притежава.

Дьо Моле се приближи до Корбет и му помогна да се изправи.

— Само на неколцина избрани от ордена е позволено да го зърнат — обясни той. — Сега си върви, сър Хю, но никога не произнасяй и дума за това, което видя.

Корбет стана, напусна малкия таен параклис и се върна в стаята си. Малтоут вече спеше, но Ранулф нямаше търпение да поздрави господаря си и го разпита какво се е случило. Ала Корбет само поклати глава, свали ботушите си, легна на леглото и се уви с наметалото.

— Ама, господарю — замърмори Ранулф. — Нали знаеш, че можеш да ми имаш доверие?

Корбет се надигна на лакът.

— Едно ще ти кажа, Ранулф, и не искам повече да ме разпитваш. Няма друг като мен: в една нощ успях да надникна и в сърцето на злото, и в извора на светлината. Видях и ада, и рая!

Сетне, без да обръща внимание на слугата си, който продължаваше да ругае под нос, Корбет легна и отправи молитва скоро да се съмне и цялата тази работа да приключи.