Пол Дохърти - Смъртта на магьосника

Устните на Болингбрук се раздвижиха.

— Искаш да отречеш ли? — попита Корбет. — Мога да отида и да се видя с дьо Краон, да му кажа какво знам. Мога да се обзаложа, че ще се превърне в Юда и ще те предаде и за по-малко от трийсет сребърника. Или пък мога да те завържа и да те изпратя под стража в Уестминстър. Ще се изправиш пред кралския съд, обвиненията ще бъдат в държавна измяна и убийство. Доказателствата срещу теб се трупат, Уилям. Ще те затворят в Тауър и оттам ще те извлекат окован до Смитфийлд, където ще те обесят. Точно преди да се задушиш, ще ти прережат въжето и ще те изкормят. Щом умреш, ще ти отрежат главата, ще разчленят тялото и ще набучат късовете на колове на лондонския мост.

— Злато — ръката на Болингбрук докосна следата от удара по лицето му. — Злато и сребро — той протегна пръсти към огъня. — Миналото лято, точно след празника на Йоан Кръстител, Сансон пожела да ме види в покоите си. Дьо Краон беше там. Казаха, че имат доказателства, че съм шпионин. Че могат да ме арестуват и обесят на Монфокон. Обещаха да ми пощадят живота и да ми осигурят охолен живот с почести във Франция. Бях уморен, сър Хю, беше ми втръснало от развалена храна, тавански стаи, пълни с плъхове, омръзнало ми беше и да се преструвам на беден учен. Беше толкова просто и лесно да се направи. Бях хванат в капан — той примигна, за да пропъди сълзите. — Стана само за миг — Болингбрук като че ли говореше на себе си. — А щом веднъж си в капана… Е, същото е, както когато бях малък и тичах надолу по хълма. Щом започнеш да се спускаш, спиране няма. Помислих си, че какво пък толкова значение има дали ще служиш на този, или на онзи крал?

— Ще предадеш ли дьо Краон? — попита Корбет.

Болингбрук се изсмя:

— Че какво доказателство имам? Не можеш да се хванеш за нищо, сър Хю. Ще трябва да признаеш, че Ъфорд е бил твой шпионин, а дьо Краон само ще слуша и ще се смее. Единственото доказателство, което имаш, са уликите против мен. Не е достатъчно да го обесите — той сви рамене. — Но със сигурност е достатъчно, за да обесите мен. Не искам да стигам до Смитфийлд.

— Признаваш ли? — попита Ранулф.

— В тази стая аз признавам. Във ваше присъствие се предавам пред истината. Ръцете ми са покрити с невинна кръв и от всички смърти, най-горчиво съжалявам за тази на Уолтър. Дьо Краон бе обещал, че ще го вземат в плен и може би ще го разменят за някой техен в Англия — той бутна назад стола си. — Но каква полза от всичко това? Ти си овластен да раздаваш правосъдие, сър Хю — Болингбрук го молеше с очи. — Нека бъде бърза смърт, а може би ще позволиш и на отец Андрю да ме изповяда? Хайде да приключваме още сега.

Корбет направи жест към Ранулф:

— Изведи го навън, уведоми сър Едмънд какво сме научили и нека Болингбрук признае вината си. Да бъде заведен под стража в параклиса. Нека отец Андрю изслуша изповедта му и докато му дава опрощение, помолете сър Едмънд да извика палача. Нека бъде бързо, със секира. Уилям, не желая повече да те виждам.

Ранулф сграбчи Болингбрук за рамото и го вдигна на крака. Писарят не се съпротивляваше, той дори сам разкопча оръжейния си колан и го хвърли на земята. После свали пръстена си на Съвета и го остави да падне в краката на Корбет. Чансън понечи да придружи Ранулф, но Корбет го спря.

— Не, не — прошепна той, когато другите излязоха. — Ти пази на вратата, Чансън.

Корбет извади молитвената си броеница и започна да прехвърля зърната между пръстите си. Опита да се съсредоточи върху думите на молитвата и да остави ума си да се рее; желаеше времето да лети, колкото се може по-бързо. Чу отвън викове, крясъци и тропот на тичащи крака, а сетне камбаната на параклиса заби протяжно и скръбно.

— Чансън! — Корбет извика коняря. — Върви и кажи на мосю дьо Краон — заговори той през рамо, — че Уилям Болингбрук, писар от Тайния съвет, е бил екзекутиран за измяна и убийство. Кажи му, че един ден нашият благороден крал ще обясни на Светия отец в най-големи подробности какво се е случило тук. И още нещо, Чансън, непременно кажи на дьо Краон, че това не е краят. За мен това е само още едно начало.

Този роман отразява много важни моменти от английската история в началото на четиринадесети век. Мирният договор от 1303 г. е бил наложен на Едуард I и той прекарва последните четири години от живота си в отчаяни опити да се отърве от него. Неговият син, бъдещият Едуард II, продължава тази политика, но после се вижда принуден да се подчини на желанията на французите. През януари 1308 г. Едуард II се венчава за принцеса Изабела в „Нотр Дам дьо Булон“. Женитбата не донася дълготрайния мир, на който се надява Филип. Около осемнадесет години по-късно Изабела повежда гражданска война срещу съпруга си и го детронира. И което е по-важно, Филип IV никога не е и сънувал кошмарната възможност тримата му синове да умрат, без да оставят наследник от мъжки пол и така да открият френския престол за претенциите на сина на Изабела, Едуард III. Последвалата Стогодишна война потапя Франция и Англия в ожесточен и продължителен конфликт, който излиза скъпо и на двете държави по отношение на хора и средства.