Пол Дохърти - Корабът на страха

Не чух какво друго си казаха, но сър Рауф отново го повика. Започнаха да се пазарят за картата. Най-накрая Стоункроп заяви, че ще иде при сър Уолтър Касълдийн, който ще му даде повече за нея. Щял също да каже на кмета за тайните занимания на сър Рауф Деконте. Съпругът ми стана груб, но Стоункроп се изсмя и тръгна към вратата. Чух шум, сякаш изплющя камшик и нещо падна. Дори през вратата чувах тежкото дишане на съпруга си. Не знам точно защо го направих, но почуках на вратата и я отворих. Съпругът ми стоеше прав. В едната си ръка държеше дървен чук за стриване на злато. Стоункроп лежеше проснат на пода, от тила му шуртеше кръв. Беше мъртъв, със строшен череп. Сър Рауф имаше сила. Коленичих, докоснах шията на Стоункроп и погледнах нагоре. Сър Рауф започна да ме ругае. Нарече ме любопитна кучка, която се вре навсякъде и която вероятно ще използва случилото се срещу него. Преди да успея да го спра, той ми хвърли чука в ръцете. „Ако обесят мен“ каза той, „ще висим един до друг.“ После, ами… — лейди Аделиша изящно повдигна рамене. — Намерих чували на тавана. Съблякохме трупа, увихме го в чаршафи, завлякохме го в градината и го заровихме.

— Лечлейд научи ли?

— Не. Беше в едно от своите безпаметни пиянски състояния, макар по-късно да му разказах за картата. В деня, след като ме задържаха, бях отведена в подземията на кметството. Лечлейд ме посети. Подкупих го да претърси стаята на сър Рауф за карта, която да показва къде е скрито съкровището в Съфолк. Той само ме гледаше отнесено. Казах му, че ако я намери, може да стане богат.

— Помолила си Лечлейд за помощ, така ли? — попита Ранулф. — А не Беренгария?

— Вече бях предпазлива с Беренгария, а тя дори още повече с мен. Подозирам, че се е страхувала да не я нарочат за моя съучастница — остро се изсмя лейди Аделиша. — Беренгария винаги се грижеше за себе си. Имах някои подозрения за нея. Бях толкова отчаяна — призна тя. — Нуждаех се от някои неща, от удобства, някои дреболии. Исках и да напиша писмо до краля. Лечлейд щеше да стори всичко само да има с какво да си купи ейл. Нае писар и го доведе в подземието. Донесе ми и други необходими вещи: дрехи, наметала, сапун и пари. Поне това беше позволил Касълдийн. Щом си затворник, мастър Ранулф, нямаш никакви права. Среброто и златото са единственият език, който хората разбират.

— Но ти си търсила картата и преди това?

— Разбира се, сър Хю. След онази нощ бях като обсебена от нея. Знаех, че Стоункроп е донесъл нещо безценно. Когато влязох в стаята, видях сър Рауф да държи малък, пожълтял от времето свитък. Повече обаче не го видях. Не забравяй, сър Хю, че сър Рауф рядко излизаше от къщи. Когато го правеше, търсех навсякъде, но така и не го открих.

— Разказа ли на Уендовър за картата?

— Разбира се, разказах му — лейди Аделиша примигна, — когато страстта ни още беше пламенна, крояхме планове заедно. Как ще намерим картата, ще открием съкровището и ще се махнем от Кентърбъри, за да започнем нов живот. Уендовър беше много увлечен по тази идея.

— Според теб дали Уендовър е идвал тук, за да я търси? — попита Ранулф.

Лейди Аделиша леко се усмихна.

— Сър Рауф никога не би позволил на мъж като Уендовър да влезе в къщата или да го остави сам, за да тършува из вещите му. Освен това, мастър Ранулф, Уендовър е крадец.

Корбет погледна лейди Аделиша, чиито очи отвърнаха студено на погледа му.

— Да оставим за малко настрана Уендовър. Знаеш, лейди Аделиша — Корбет внимателно подбираше думите си, — че смъртта на съпруга ти е истинска загадка. Намерен е в работната си стая. Черепът му е бил смазан, но вратата на стаята е била заключена и залостена. Ключалката е особена и втора като нея няма, видях по изработката. На практика е невъзможно да се направи втори ключ към нея. Още повече, че ключът за нея е открит на колана на съпруга ти, където е бил и ключа за твоята стая, другият е бил у теб и все пак…

— Какво искаш да кажеш, сър Хю? — гласът на лейди Аделиша стана остър.

— Ами, мистрес, защо са убили съпруга ти? Нищо не е откраднато, нищо не е пипнато, тогава защо са го убили? И защо са го направили така загадъчно?

— Сър Хю, аз не мога да отговоря на този въпрос.

— Да, мистрес, и аз не мога.

Корбет се изправи, излезе от приемната, отиде в работната стая на сър Рауф и седна във високия му кожен стол. Сграбчи подлакътниците. Отново напипа вдлъбнатините под тях. Любопитен, приклекна и внимателно ги огледа. Вдлъбнатините бяха разположени симетрично на всеки подлакътник и бяха направени скоро. Корбет поклати глава. Тук имаше някаква загадка, но каква? Седна и погледът му заобхожда лавиците с натъпканите по тях ръкописи: свитъци велен, пристегнати с метални пръстени, счетоводни книги, бележки, всичките бяха грижливо подредени. Не се съмняваше, че в един момент сър Рауф е притежавал Манастирската карта. Възможно ли е да я е научил наизуст и после да я е унищожил? Защо тогава не е предприел нищо, за да открие съкровището? Какво е чакал?