Пол Дохърти - Корабът на страха

— Мистрес, преди да продължа, ще ми кажеш ли къде е Лечлейд?

Лейди Аделиша посочи тавана.

— Предполагам, че е горе и както винаги спи пиян.

Корбет се извини, каза на Ранулф да остане с лейди Аделиша и тръгна по коридора, после нагоре по стълбите. Мина по галерията, където бяха разположени стаите на лейди Аделиша и сър Рауф, и продължи нагоре по малко стълбище. Вратата на предната стая беше със свалено резе. Корбет я блъсна. Таванската стая на Лечлейд беше мръсна като кочина, в пълен безпорядък, почти без никакви мебели. Проснат на сламено легло в другия ъгъл на стаята, сграбчил в едната си ръка празна чаша, Лечлейд хъркаше като прасе. Корбет се огледа отвратен: в ъгъла имаше куп мръсни дрехи, по пода се валяха счупен нож, чифт овехтели ботуши, няколко строшени гърнета и пукната кана. Тихо се приближи до леглото и впери поглед. По валчестата възглавница се виждаха петна, чаршафите бяха мръсни. Одеялото, което Лечлейд беше увил около себе си, беше надупчено от молци. Излезе и отново се присъедини към лейди Аделиша и Ранулф в приемната.

— Лейди Аделиша — каза Корбет, — трябва да те предупредя, че твоят живот може би също е в опасност.

Изплашена, тя вдигна очи към него.

— Моят живот ли? — каза. — Защо някой ще иска да ме убива?

— Може би вече са направили опит — отвърна Корбет и приближи стола, без да откъсва погледа си от този на младата жена. — Лейди Аделиша, ти не си убила съпруга си и въпреки това някой е изцапал плаща ти с кръв. Станало е или докато си била в „Игра на дама“, или когато си се прибрала вкъщи. Някой друг е сложил онези окървавени кърпи в твоята стая. Как? Не знам. Каква е причината? — Корбет наблюдаваше как по лицето й не остана капка кръв. — О, да, някой иска да те изпрати или на кладата, или на бесилката. Не те искат в тази къща. Защо, лейди Аделиша? Какво търсят? — Корбет протегна ръка и докосна нейната, която се оказа студена като лед. — Лейди Аделиша, трябва да си дадеш сметка, че животът ти е в голяма опасност, не заради Уендовър, а заради нещо, което ти знаеш, или може би си открила. Разказа ми как си видяла съпруга си посред нощ да влачи вързоп, който си взела за труп, за да го зарови в градината, нали?

Лейди Аделиша кимна.

— Но все пак, аз бях в градината, цялата беше обрасла и напълно запустяла. Било е съвсем тъмно, когато съпругът ти е изнесъл онзи труп. Как разбра, че копае? И ако съпругът ти, когото си ненавиждала така силно, е извършил такова страшно дело, защо тогава не си го използвала срещу него? Сигурен съм, че си изгаряла от любопитство, нали? Защо тогава не си отишла в онази част на градината, когато съпругът ти е бил погълнат от работа, за да откриеш какво именно е заровил там? Вместо това, ти ми разказваш някаква измислица — как по чиста случайност си стояла до прозореца посред нощ и си видяла съпруга си да влачи труп. Дори знаеше къде е заровен. Лейди Аделиша — Корбет остро повиши глас, — не съм глупак. Това представление трябва да приключи! Искам да ми кажеш истината.

Ранулф, облегнат на вратата със скръстени ръце, й се усмихна престорено.

— Господарю, можеш да заведеш лейди Аделиша в Лондон. Един престой в подземията на Тауър, Флийт или Нюгейт може да поразвърже езика й.

— Не ме заплашвайте! — ядно им рече тя. — Нито един от вас не знае какво е да си сама жена в свят на мъже.

— Ами разкажи ни — рече Ранулф. — Иначе, мистрес, ще бъдеш уличена в убийство. Или пък знае ли човек, убиецът на Беренгария може да се промъкне и тук. Търсят нещо, нали? Какво е то?

Лейди Аделиша се изправи и пристегна робата около себе си.

— Преди единайсет месеца, на празника на свети Йоан Кръстител, седях тук в приемната. Както обикновено, сър Рауф беше в работната си стая и пресмяташе състоянието си. На вратата се почука. Лечлейд беше приключил задълженията си още преди залез. Нали видяхте Лечлейд? Беше се наквасил с ейл и заспал, като свиня в кочина или куче в своята бълвоч. Отидох и отворих вратата. На прага стоеше някакъв мъж. Не ми хареса. Беше загърнат с плащ, под който видях мръсен елек. Кожата на ботушите му беше протрита. Имаше слабо лице, а едното му око беше кривогледо. Канех се да го отпратя като просяк, но той поиска да се срещне със сър Рауф. „Кажи му, че Стоункроп е тук.“ Така и направих. Съпругът ми бързо-бързо дойде, когато му казах защо го викам. После усърдно забута Стоункроп към стаята си. Съпругът ми и преди беше приемал посетители посред нощ, но припряността, с която посрещна Стоункроп, събуди любопитството ми. Затова реших, както много пъти преди това, да ги подслушам. Обух си меки обувки и внимателно заслушах. Гласът на сър Рауф притихваше и не се чуваше, но понякога и двата гласа се засилваха. Накратко, сър Хю: Стоункроп беше моряк, съвсем ясно чух, че е бил на „Ярост“ по времето на превземането на кораба. Хвърлили го през борда, доплувал до брега и намерил подслон. После му се наложило да скита по пътищата. Оплакваше се, че изгорял от лятното слънце, прогизнал от пролетните дъждове и замръзвал в зимните утрини. Обясни как до гуша му дошло да лежи на влажната шума в гората есенно време, досадила му лошата храна в селските кръчми и съмнителните ханове. Сър Рауф го попита какво иска. Стоункроп отвърна, че сър Рауф е богат човек, който живее нашироко. Знаят ли властите в Кентърбъри истинските му занимания? Че е платил добри пари на Адам Блексток и „Ярост“? Сър Рауф се изсмя на думите му. Стоункроп поиска пари. Сър Рауф пак му се присмя и отказа. Стоункроп се обърна към вратата. Тогава заяви как тъкмо преди „Грифон“ и „Калтроп“ да нападнат, той се промъкнал в каютата на Блексток и взел от някакво ковчеже карта, показваща местонахождението на огромно съкровище в Съфолк. Запазил я невредима в кожена кесия. Ако сър Рауф бил съгласен, можели да си поделят съкровището.