Пол Дохърти - Корабът на страха

— Според мен не е била чак толкова невинна, колкото си мислите — заяви Корбет. — Беренгария имаше по-зорки очи и по-остър ум, отколкото мнозина допускат. Но и аз се питам защо е убита — Корбет си пое дълбоко дъх. — Мастър Дерош?

Лекарят вдигна поглед.

— Сър Хю?

— Открихме трупа на Сервин, телохранителя на Паулентс. Убит е със стрела от арбалет в гърдите, коремът му е разпорен, а после е бил скрит в бъчва ейл дълбоко в избата. Зададох въпрос на сър Уолтър. Задавам го и на теб. Четирима души са убити в тази зала, обесени са. Смъртта им е много подобна на тази на горката Беренгария. Защо е трябвало Сервин да бъде убит по друг начин?

Дерош се намръщи.

— Сър Хю, познавах много бегло този човек. Разменихме само няколко думи за поздрав и толкова.

— А защо си дошъл тук тази сутрин? — попита Ранулф.

— За да се срещна с отец Уорфелд. Сър Хю, казах ти вече, а отец Уорфелд ще потвърди. Не съм роден в Кентърбъри, но родителите ми са погребани в гробището. И двамата починаха преди Коледа, така че сега се пада годишнина от смъртта им. Дойдох, за да помоля отец Уорфелд да отслужи литургия за душите им.

— Така е — потвърди с тъничък гласец отец Уорфелд. — Не сме отсъствали дълго, сър Хю. В църквата е студено. Беренгария каза, че ще постопли ръцете си на пламъка на свещите — посочи трансепта, където под забулената статуя на светеца в тъмнината горяха свещи. — Не мислех, че нещо лошо… — той се отдалечи с несигурни стъпки, раменете му потреперваха.

Корбет тръгна след него.

— Отец Уорфелд — прошепна той. Свещеникът се обърна. — Какво те свързваше с Беренгария?

— Сър Хю, намираме се в Божия храм — продължи свещеникът и прикани с жест Корбет да го последва. — Сър Хю… — отец Уорфелд замълча, после зашепна — трябва да изповядам прегрешенията си. Ще ти кажа истината. Беренгария умееше да върти мъжете на малкия си пръст. Дадох й хубав дом, тя ми доставяше радост.

Погледът му се плъзна встрани.

— Знаеш какво искам да кажа, нали?

— Каза ли ти, че е правила същото и за сър Рауф?

Уорфелд гледаше в каменните плочи на пода.

— Да ти е казала нещо — настояваше Корбет, — което да обяснява жестоката й смърт?

— Сър Хю — едва чуто рече Уорфелд, — ти много точно описа Беренгария. Мозъкът й сечеше. Знаеш, че тя никому нищо не доверяваше.

Корбет кимна.

— Може ли да огледам стаята й?

— Разбира се. Господа — извика отец Уорфелд, — моля ви да останете тук. Ние със сър Хю имаме малко работа.

Преведе Корбет през странична врата и през замръзналата градина стигнаха до удобната му двуетажна къща. Изкачиха външното дървено стълбище, което водеше до ниша с още стъпала и завършваше с врата. Уорфелд натисна дръжката и я отвори. Корбет пристъпи в стаята. Беше чиста. В ъгъла имаше удобно ниско легло, скрито със завеси. На масата имаше подноси и ниски мангали за огрев, а до нея стояха ниско столче и един голям стол. На стената имаше полици и гвоздеи за дрехи и плащове.

— Подредено момиче — отбеляза Корбет.

Отвори едно ковчеже на малка поставка до леглото. То беше пълно с дребни, евтини украшения и дреболийки, пръстени, гривни и парче брокат. До леглото имаше чифт кожени пантофи. На гвоздеи в стената висяха плащ, дрехи за смяна, фусти, ленени долни дрехи и рокля. Под тях имаше малка кутия с бои за разкрасяване и евтин парфюм. Корбет отметна завесите на леглото, без да обръща внимание на протестите на отец Уорфелд за „личните вещи на жената, която наскоро е била убита“. Не откри нищо. Леглото беше грижливо оправено, избеляла златиста завивка покриваше и валчестите възглавници. Тъкмо щеше да си тръгва, когато забеляза неясни следи по варосаната стена под тесния прозорец. Приведе се към тях. Драсканиците бяха направени с въглен. Корбет различи думата: „Назарет“.

— Назарет ли? — писарят се обърна към Уорфелд, като сочеше надрасканата дума. — Не го е имало преди, нали?

Уорфелд се приближи.

— Със сигурност го нямаше — надвеси се и обърса с пръст стената, после огледа следата от въглен на върха на пръста си.

— Трябва да го е написала Беренгария. Точно така, вчера вечерта, когато се прибрахме, тя попита за името на града, от който е Иисус. Казах Витлеем. Тя се засмя и поклати глава: „Не, другото място“, затова написах на парче пергамент „Назарет“. Трябва да го е преписала от там. Казваше, че познава азбуката, че може да чете и да пише повечето букви.

— Защо? — попита Корбет. — Защо й е било да знае името на града? И по-важното е, защо го е написала тук?