Пол Дохърти - Корабът на страха

— Драги мои ученици — започна той, — извинете ме за внезапното събиране и бързата езда, но размишлявах и обмислях случващото се.

Ранулф тихо простена. Корбет беше много търпелив човек, който отделяше немалко време да наблюдава. Понякога седеше, взрян с часове в парче пергамент, после внезапно ставаше изключително деен като хрътка, жадна за лов.

— Ранулф, карали ли са те да се взираш в облаците и да търсиш точно определена форма: глава, кон, щит?

Ранулф се сети за един красив летен ден, в който лежаха с прислужницата на Мейв в житата, но реши да го премълчи.

— Отначало не виждаш онова, което търсиш, но когато го видиш, е така очевидно.

— И какво търсим ние тук?

— Тяло — заяви Корбет, — труп. Мастър Сервин, ако трябва да съм точен.

— Телохранителят на Паулентс ли? — попита Чансън.

— Да — Корбет тупна по рамото служителя от кралските конюшни. — Точно така. Ние се мъчехме да разберем как е успял да се измъкне, а не къде може да е скрит трупът му. Ако ти, Ранулф, или аз бяхме убили някого тук и искахме да скрием тялото, къде бихме го скрили?

— Ами не тук — Ранулф посочи с ръка залата, — а спалните не са пипани.

— Къде тогава? — повтори Корбет.

— Избите?

— Именно!

Той ги поведе в кухнята към вратата насреща. Отвори я, взеха още факли и, тръгнал пред тях, Корбет заслиза по стъпалата сред вледеняващите кръвта студ и мрак.

— Това — отекна зловещо гласът на Корбет, който държеше високо запалената факла — са поредица от подземия, малки помещения, всяко от които води към другото и вероятно са направени, за да държат виното на студено или като сигурно хранилище за пари. Ние търсим труп.

Започнаха претърсването. И тримата бяха влизали в подземията и преди, но сега се движеха особено внимателно по тъмните, плесенясали ходници, минаваха от едно помещение в друго. В повечето имаше вехтории: потрошени пейки и столове, непотребни сечива, пукнати кани и чаши, купища зебло, бурета, строшени ракли и сандъци. Корбет вече ги преравяше, когато чу виковете на Чансън. Конярят беше започнал претърсването на следващото помещение, но вече се връщаше. Носеше факлата си високо вдигната и развълнувано махаше към Корбет и Ранулф. Забързаха към него. Чансън наведе факлата. Корбет видя, че подът е мокър. Чансън се обърна към намираща се в нишата огромна бъчва с канелка на дъното.

— Обръщана е и е източвана, господарю, и е достатъчно голяма, за да побере труп.

Корбет нареди да донесат един от счупените сандъци. Покачи се на него, измъкна камата си и разхлаби големия капак. Вмъкна ръка и усети как пръстите му докосват студена, твърда като камък плът. Припряно измъкна ръката си и се отдръпна.

— Чансън, Ранулф, обърнете бъчвата.

Промъкнаха се между зида и бъчвата и започнаха да я разклащат. Накрая тя се преобърна и падна с трясък. Плисна още течност, но излезе и пропит с ейл труп. На слабата светлина Корбет видя бяло лице с остри черти, почерняла кожа и нещо, което изглеждаше като окървавени превръзки около корема на мъжа. Шляпайки в ейла, той нареди на Ранулф и Чансън да вдигнат тялото. Тръгнаха обратно из подземието, изкачиха се по стълбите, и поставиха тялото на прага. Корбет избърса ръце в плаща си и се загледа в мъртвия.

— Смъртта винаги е грозна — рече едва чуто.

Ранулф се съгласи. Сервин беше слаб, с мършаво лице, очите му бяха изцъклени и гледаха със стъклен и изплашен поглед. Главата му беше напълно обръсната, страните — леко хлътнали, по устата си имаше петна от кръв. На гърдите на мъжа зееше грозна черно-червена рана, от която стърчеше стрела от арбалет. Корбет смръщи нос поради вонята, приклекна и махна парчетата плат от корема на мъжа. На Чансън му се повдигна и той се втурна към вратата, притиснал уста с ръка.

— Убит е с арбалет — заяви Корбет, — но после убиецът е разпорил стомаха му, един Бог знае защо. Убиецът е пристегнал раната с тези превръзки, затова не открихме следи от кръв. Сервин е влачен, вероятно за подмишниците, с раните нагоре, от залата долу до подземията и хвърлен в оная бъчва. Никак не е трудно. Никак не е било трудно. Убеден съм, че ако подземието беше по-добре осветено, щяхме да видим случайните петна от кръв. Ейлът е бил излян, капакът — поставен обратно…

— Защо? — попита Ранулф.

— За да ни заблуди — каза Корбет. — Да ни накара да вярваме, поне за известно време, че Сервин може да е възможният извършител на убийствата, да е предрешеният Хюбърт Монаха. Тук обаче изниква интересен въпрос, Ранулф — Корбет се изправи. — Щом останалите четирима са обесени по такъв загадъчен начин, защо нашият убиец е използвал арбалет срещу Сервин?