Пол Дохърти - Корабът на страха

— Разбира се! — възкликна Корбет и удари с юмруци по подлакътниците. — Изчаквал е…

— Какво е изчаквал, господарю? — на прага стоеше Ранулф. Плащът му беше наметнат на раменете, палците му бяха втъкнати в бойния колан.

— Влез — Корбет посочи на Ранулф стол. Ранулф седна. — Според мен Манастирската карта е била у сър Рауф. Подозирам, че я е научил наизуст и я е унищожил, но е изчаквал. Умен човек е бил сър Рауф! Знаел е, че Касълдийн и Паулентс също издирват съкровището, да не споменаваме Хюбърт Монаха. Бил е много предпазлив и с любопитната си съпруга. Позволил й е да върти любов с Уендовър и си е отмъстил, като е приел плътските услуги на Беренгария. Най-накрая е щял да се обърне към Църковния съд и да прати молба до архиепископа на Кентърбъри бракът му да бъде анулиран. Мислел е, че щом веднъж се отърве от лейди Аделиша, ще бъде в безопасност и ще може да се възползва необезпокояван от голямото си богатство, уменията си и тайната, която знаел, за да обходи Съфолк и да намери съкровището. Сър Рауф е бил хладнокръвен човек и е бил в състояние да изчака подходящото време за действие.

— Друго?

— Засега не знам, Ранулф. Наистина не знам. Тази сутрин научихме два нови факта. Първо, Сервин не се е докосвал до вино или друга силна напитка. Трябва да поразмисля над това. Второ, Беренгария, една жена, прибягвала до всякакви хитрини, за да оцелее, не особено вярваща, взема парче въглен и надрасква думата „Назарет“ на стената в стаята си. Защо?

Ранулф поклати глава.

— Дали според теб Уендовър — попита Ранулф — няма пръст в смъртта на сър Рауф? Тръгнал си е преди лейди Аделиша в онзи ден.

— Да, недовършеният ни разговор — Корбет се изправи на крака. Върна се обратно в приемната, където лейди Аделиша продължаваше да се взира в огъня. — Ти каза, че Уендовър бил крадец, нали?

— Да, сър Хю, а у крадците няма чест. Когато посещавах Уендовър в „Игра на дама“, винаги вземах пари. Имах свой незначителен източник на доходи, съпругът ми пое грижата за останалото. Често откривах липси. Уендовър и аз лежахме заедно. Той задоволяваше своята страст, аз моята. Заспивах. Винаги си тръгваше първи, твърдеше, че дългът го зове.

— И винаги ли крадеше? — попита Корбет.

— Да, сър Хю. Унизително е, нали? Вземаше монета или гривна, някоя дреболия и си мислеше, че няма да забележа.

— Защо? — попита Корбет.

— Не знам, сър Хю. Може би такава му е природата. Може да е бил като Беренгария и да е спестявал пари — бели пари за черни дни.

— Затова ли си е тръгвал първи?

— Именно затова, сър Хю. Крадеше и се измъкваше. Когато се събуждах, вече нямаше кого да обвинявам. Всеки път ми се искаше да го обвиня, но така и не го направих. Може би е било от гордост. Страстта ни, сър Хю, беше като огъня: пламна силно, после пламъците угаснаха и след тях не остана друго освен студена пепел — лейди Аделиша замълча. — Сър Хю, какво ще стане с мен?

— Мистрес, случаят така се обърка, че никой съдия няма да седне и да го изслуша. Но тук има зло, което аз трябва да изтръгна от корен.

Корбет се сбогува, все така потънал в собствените си размисли. С Ранулф се облякоха добре срещу студа и зачакаха Чансън, който дойде от Мобисон и каза, че не са открили нищо ново. Възседнаха конете и поеха през полето към града. Поради разведряването на времето всичко живо бе наизлязло на открито. Всички зловредни твари, всички измамници и мошеници, нароили се из кралския град Кентърбъри, бяха плъзнали навсякъде за лесна плячка. Смесваха се с богатите, облечени във вълнени мантии, плътно обвити около издутите им шкембета. Из улиците се тълпяха поклонници, бледи и посърнали от дните въздържание, изгарящи от желание коледните пости да приключат, за да оставят сухия хляб и възсолената вода и да празнуват с вино, топъл хляб и сочни късове месо. Наскоро освободен от подземието на замъка, пиян затворник стърчеше в каруца, размахваше веригите на ръцете си, просеше милостиня и подигравателно даваше наставления за последната си воля и завещание.

— На ония в дупката — спомена той другарите си от затвора, — оставям огледалото си и ласките на жената на тъмничаря. На замъка оставям завесите си, изтъкани от паяжини. На другарите си, които зъзнат нощем, приковани към стените, завещавам удар по окото. На бръснаря си оставям кичури от косата си. На обущаря си — дупките в обущата си. На шивача — овехтелите си гащи…

Дрезгавият глас беше насъбрал кръчмарските гуляйджии, които не изпускаха от ръка греяното си вино и печените кестени. Скупчиха се около него и го засипаха с ругатни, докато окаяникът просеше и умоляваше за дребни монети, та като се върне заедно с приятелите си в затвора и те да отпразнуват раждането на Христа с малко топлина. Корбет му даде няколко монети и отмина. Стигна до кръстопът и видя „Веселяците“, които минаваха тържествено през Кентърбъри, за да известят за предстоящото си грандиозно представление. Ликуващия беше наел група предрешени като дяволи актьори, до един натъкмени във вълчи, еленски и овчи кожи и разкрасени с овчи глави и пера, под които се люлееха кравешки и овчи хлопатари, издаващи оглушителен шум. В облечените си с дълги ръкавици ръце държаха горящи цепеници, от които се издигаше дим и пръскаха искри. Народът се скупчи около тях. Ликуващия поспираше коня си и разясняваше как актьорите щели да дават представление тук и там и как щели да представят историята на Христос и неговото въплъщение сред човеците.