Пол Дохърти - Корабът на страха

Корбет замълча, когато от помещението под тях се разнесе музика и тропотът на танцуващи. За миг в трескавото му съзнание се промъкна мисълта, че демоните танцуват от радост поради неговата безпомощност. Поклати глава, за да се отърси от мрачното видение, обърна се и впери поглед в другарите си.

— Ранулф, какво знаем още?

Писарят от канцеларията на Зеления печат неспокойно се размърда на стола. Необичайно беше сър Хю да е объркан.

— Ами — Ранулф завъртя пръстената чаша в ръцете си — ти питаш кой, защо, какво и как. Господарю, със сигурност причината за едно или друго, основанието за всичко случващо се трябва да е някой, с когото сме се сблъскали. Някой, когото познаваме, който убива и пак ще убие. Горката Беренгария, удушена в самотната църква, тя трябва да е познавала убиеца си.

— Ами думата, която Беренгария е надраскала на стената в стаята си в къщата на отец Уорфелд? — добави Корбет. — „Назарет“? Написала я е, за да й напомня нещо, но какво?

— Ами нападението над Грискин — допълни Ранулф. — Кой го е убил?

Корбет кимна. Не му се щеше да говори за това. „Веселяците“ бяха негова тайна.

— Да не споменаваме нападенията над нас — замисли се той — на връщане от Мобисон с Дерош. Стрелата от арбалет, забита в капаците на прозорците, другите в манастирския двор — Корбет замълча. — После онова вино.

— Какво вино, господарю?

Корбет им разказа накратко за каните с вино, оставени пред стаята му. Ранулф тихо изруга, побиха го тръпки и той настръхна, цял скован от страх. Хвърли загрижен поглед през рамо към Чансън, който пазеше при вратата. В действителност Ранулф гореше от желание да се махне оттук. Искаше да е далеч от ширналите се, пусти и засипани със сняг поля, от покритите с лед, изровени горски пътища, пустеещите, призрачни равнини, абатството и каменните му галерии с танцуващи светлини и мержелеещи се сенки. Погледна към отпусналия се на стола си и загледан в огъня Корбет.

— Господарю — надвеси се Ранулф, — винаги си ме предупреждавал за времето, изгубено за взиране в пламъците на огъня.

Корбет се изправи и засмя.

— Този път няма, Ранулф, само… — на вратата се почука и той замълча.

Влезе кръчмарят с подноси, отрупани с хляб, парчета свинско и горещ сос с подправки. Корбет и другарите му се настаниха около масата. Нахраниха се мълчаливо. Чансън предложи да попеят, но Ранулф не му отговори и шегата на служителя от кралските конюшни увисна във въздуха. Корбет понечи да се върне обратно на високия си стол, но на вратата отново се почука и отново влезе кръчмарят.

— Имам съобщение за теб, сър. Дойде един амбулантен търговец долу в кръчмата, пита за мен, пъхна това в ръката ми и изчезна.

Корбет взе стегнато завързаното парче мръсен пергамент. Предусети заплахата, която то криеше. Приближи свещта, разви пергамента и зачете разкривения почерк.

Хюбърт Фицърс, Всевиждащия, изпраща официално предупреждение: кралски пратенико, върви си.

Безочливата заплаха събуди у Корбет гняв. Той тикна пергамента в ръката на Ранулф.

— Изгори го! — прошепна. — Прочети го, Ранулф, после го изгори!

Блъсна стола си назад. Известно време кръстосва из стаята и се опитваше да подреди мислите си.

— Няма да си ида! — каза Корбет. — Няма да бягам! Кълна се, Ранулф, Чансън, че ще видя Хюбърт Фицърс увиснал на бесилото! Имам необходимата ми власт — засмя се горчиво. — Трябва ми само доказателство, което да свали маската му, искам да разкрия измамите му и да видя истинското му лице.

Върна се и седна на стола, протегна крака и се помъчи да се отпусне. След малко каза на Ранулф да отвори чантата с писарските му принадлежности и набързо продиктува кратка бележка на парче пергамент. Сложи й печат от восък, размекнат на пламъка на свещта и силно притисна към него пръстена си.

— Чансън, отнеси го на писарите в кметството. Искам от тях някои записи.

— Относно какво? — попита Ранулф.

— Ти спомена causa omnis — причината за всичко — рече Корбет. — Аз го наричам radix malorum omnium — коренът на всяко зло. Историята започва с ужасното нападение над малко имение в лето Господне 1272-ро. Искам да науча повече за хората, живели там.

— Защо, господарю?

— Няма особена причина — Корбет се надвеси над масата и се загледа в Ранулф. — Само предчувствие, подозрение.

— Ами Уендовър? — попита Ранулф. — Възможно ли е той да е убиецът?