Пол Дохърти - Корабът на страха

Когато дойде в съзнание, Уендовър реши не просто че се е запътил към ада, а че вече е в самия ад. Болката в лявото му рамо беше изгаряща. Погледна с ужас към тъмночервената рана, от която все още стърчаха перата на стрелата. Усети слабост и вкуса на кръв в устата си. Замръзваше. Беше съвсем гол, възседнал коня си, ръцете му бяха вързани на гърба. Някой държеше юздите. Уендовър примигна и загледа дебелата, груба примка около врата си. Силуетът се обърна. Уендовър простена невярващо при гледката на черната качулка, маската, прорезите за очите, носа и устата. Прокле собствената си глупост. Сигурно са го проследили от Кентърбъри. Прехапал устни от пристъпите на болка, които го връхлитаха, Уендовър се огледа. Дисагите му бяха изпразнени, а дрехите му — нарязани на парчета.

— Милост! — прошепна той.

Силуетът остана безразличен, потупваше леко коня по врата.

— Милост, мастър Уендовър, за теб ли милост? Бил си там, когато са обесили брат ми. Няма да бъда милостив. Можеш обаче да си откупиш живота. Ще срежа въжетата и ще те оставя да си вървиш, ако ми дадеш Манастирската карта, открадната от сър Рауф.

— Не е у мен! — простена умолително Уендовър. Примигна при движението на коня. Болката в лявото му рамо беше непоносима. Вече усещаше режещия студ, снегът, който падаше от клоните над него, зимният вятър, който хапеше плътта му.

— Манастирската карта! — настоя гласът.

Уендовър преглътна кръвта, насъбрала се в гърлото му.

— Не е у мен, Господ ми е свидетел, не е у мен. Мога…

— Не, не можеш — прекъсна го гласът. — Ти си подлец, Уендовър. Е, добре — силуетът отстъпи. Уендовър беше сигурен, че е познал гласа. — Аз трябва да вървя по моя път, а ти по своя.

Зловещият силует задмина Уендовър, удари коня по задницата и спря, загледан как капитанът рита и се съпротивлява, докато голото тяло продължаваше да виси и слабо да се гърчи на края на грубото кълчищено въже. Чак тогава Хюбърт Фицърс, Всевиждащия, тихо изчезна, загърбил ужасната сцена с обесения.

Корбет седеше в трапезарията на къщата за гости. Стана рано, изми се, преоблече се, отиде на утренята, последвана от Светата литургия. После се разходи из абатството, сякаш изучаваше различните му архитектурни стилове. В действителност слагаше в ред мислите си и потвърждаваше заключенията, до които беше стигнал предишната вечер. Върна се в трапезарията за закуска, а Чансън и Ранулф се присъединиха към него. Тъкмо щеше да тръгва, когато пристигна сър Уолтър Касълдийн със свита от градски стражи. Кметът влезе в трапезарията, свали ръкавиците си и отметна назад плаща си, докато разказваше на Корбет новините. Група дървари, излезли за подпалки, бяха открили голия труп на Уендовър да виси на един бряст на горски път, който водел за Лондон. Вещите му били разхвърляни наоколо, дисагите разпорени, дрехите нарязани, а конят му търсел трева под снега.

Корбет покани с жест Касълдийн да седне, но кметът поклати глава и направи знак на Корбет да излезе от трапезарията.

— Който и да е убиецът — Касълдийн се приведе, впил очи в Корбет, докато бършеше лицето си от потта, — той преследва и нас, сър Хю. Какво да правим?

— Какво да правим ли? — Корбет сложи ръка на рамото на сър Уолтър и го поведе по калдъръмения двор. Шумът от разговорите на градските стражи, виковете на послушниците и цвиленето на конете заглушаваше разговора им. — Сър Уолтър, дойдох, за да намеря истината, но ти не ми я каза.

— Какво искаш да кажеш, сър Хю?

— През 1272 година — отвърна Корбет, — годината, в която се е поминал покойният ни крал, тук, в Кентърбъри, както и в други градове избухнали размирици. Имението на Хюбърт Фицърс и неговия полубрат Адам при Мезон Дийо е било нападнато и плячкосано. Избили са всички в къщата. Кажи ми, сър Уолтър — Корбет приближи лице, — както ще отговаряш пред Бог, а и пред краля, за живота си: беше ли сред нападателите на имението?

— Сър Хю, как смееш?

Корбет сграбчи ръката на мъжа.

— Със стражи или без, сър Уолтър, ще те завлека до църквата на абатството, чак горе на стъпалата пред олтара. Ще взема и някои от добрите монаси, за да свали дарохранителницата и Библия. Ще сложа ръката ти на тях и ще те накарам да се закълнеш, че не носиш никаква вина за това престъпление.

Лицето на Касълдийн пребледня. Прехапа горната си устна, погледът му шареше безцелно, горко се каеше, че е дошъл дотук и се е срещнал с този непреклонен и проницателен писар.

— Ще ти кажа — Корбет продължи с дрезгав шепот, — че не си бил сам, сър Уолтър. Рауф Деконте също е бил замесен. Така е, нали?