Пол Дохърти - Корабът на страха

— Кой според теб… — изломоти Лечлейд от мястото си в края на масата. — Кой според теб е Фицърс?

— Мастър Лечлейд, той е това, за което и сам се представя — убиец, който дебне в мрака.

— Ами отвратителните убийства — попита Дерош — в Мобисон и на другите места?

— Все още не съм ги разрешил — излъга Корбет. — Нито защо е убит онзи беден страж в Суитмийд, нито убийствата на сър Рауф и Беренгария. Разбира се, чули сте новините за Уендовър, нали?

Всички отвърнаха, че са ги научили. Корбет стрелна с поглед лейди Аделиша, която само сведе глава, взе ножа си и се заигра с парче месо в чинията си. Притеснена, тя се закашля и вдигна чашата си, за да прикрие своето смущение.

— Когато заловим Хюбърт — продължи Корбет, — не се съмнявам, че разпитващите ще изкопчат истината, но най-важното — той се усмихна, — че открих Манастирската карта!

След думите му се възцари пълна тишина, даже Лечлейд сякаш изтрезня.

— Да — заяви Корбет, — знаем, че Стоункроп, който е предал Адам Блексток, е оцелял при морската битка близо до крайбрежието на Есекс. Откраднал е картата преди завземането на „Ярост“. Известно време се е крил, после е тръгнал по суша. Стоункроп се е нуждаел от доста пари, за да открие съкровището. Затова се е свързал със сър Рауф Деконте и му донесъл картата. Сър Рауф обаче убил Стоункроп, взел картата и я скрил.

— Къде? — попита лейди Аделиша.

Корбет разбра, че тя зададе въпроса, който занимаваше всички и изразяваше огромното им желание да сложат ръка на заровеното древно несметно богатство.

— Лейди Аделиша — попита той, — къде прекарваше съпругът ти по-голямата част от времето си?

— В работната си стая.

— И? — попита Корбет.

— Седеше на писалището си, но аз…

— О, не се съмнявам, че си търсила там картата — намеси се Корбет. — Но си търсила не където трябва, лейди Аделиша, както и всички останали. Помниш, че и аз седях в стола на покойния ти съпруг, нали? Правех го при всяко свое посещение.

Лицето на лейди Аделиша се сгърчи от разочарование.

— Намерих я — заяви Корбет — в тайник в седалката, под подплатената възглавница. Когато се върнеш довечера у дома си, ще намериш там дупка, цепнатината, през която я измъкнах.

— Знаех, че си претърсил стаята… — объркано промърмори Аделиша — и че сядаше в стола на сър Рауф.

— Разбира се, че така направих — бързо потвърди Корбет. — Отначало не можах нищо да разбера от картата, но всъщност тя е много ясна. Още утре заминавам. Скоро картата ще е в ръцете на министрите на краля. Когато дойде пролетта, изпратените от краля хора ще започнат издирването в Съфолк. Наистина — Корбет вдигна чашата си, — убийствата на Паулентс и семейството му, Уендовър и сър Рауф не намират обяснение, но с времето кралските съдии ще разкрият извършителя и той ще иде на бесилката. Дами и господа, благодаря ви за съдействието. Вдигам тост…

Корбет добави, че няма да отговаря повече на въпроси и ловко прехвърли разговора към други теми. Оглеждаше присъстващите на масата, разбра какво впечатление е предизвикал и се престори, че пие без задръжки. Вечерята приближаваше края си. Гостите набързо се сбогуваха и си тръгнаха. Касълдийн се забави малко, но сър Хю отказа да отговори на въпросите му или да се срещне с него насаме. Най-после къщата за гости и калдъръмения двор отвън утихнаха, обвити в тъмнина и — както Корбет беше прошепнал на Ранулф, тъкмо преди той да тръгне — дойде смъртта, за да бъде свидетел как ще се въздаде Божията правда…

Малко след полунощ мрачният силует на убиеца прекоси двора и се вмъкна през незалостената врата на къщата за гости. С лице, скрито под качулката, с нож в едната ръка, малка брадвичка в другата и закачен на бойния си колан арбалет, той бързо обходи с поглед помещението. Един-единствен пламък все още трептеше гостоприемно, но огънят в огнището беше затрупан, мангалите покрити, свещите угасени, а по масата още се виждаха следи от угощението. Изписука плъх и мъжът застина, тъмната фигурка претича по пода. Убиецът си пое дълбоко дъх и пъргаво изкачи стълбите. Замираше при всяко проскърцване и пропукване на старото дърво. Нощта беше безмълвна. Стигна до площадката и огледа тясната галерия. Една от вратите беше затворена, а другата — леко открехната. Запромъква се, стиснал по-здраво ножа и брадвичката си. Вървеше на пръсти, със ситни стъпки, побутна вратата и приклекна, вмъкна се в стаята. Вътре още гореше свещникът, поставен на масата. Една от свещите беше догоряла, но другите две продължаваха да мъждукат под металните си похлупачета. Погледна към леглото и видя очертанията на тялото на спящия писар, вълнения му елек, ботушите му и панталоните, хвърлени на пода. Убиецът се усмихна на себе си. Корбет беше пил толкова, че се беше качил по стълбите, залитайки, и заспал, спокоен и сигурен, че е приключил със задачата си. Убиецът се приближи, надвеси се над тялото и заби камата дълбоко в гърдите на спящия. Чу шум, обърна се и ужасен видя Корбет да излиза от мрака на отсрещния ъгъл с извадени меч и кама.