Пол Дохърти - Корабът на страха

Корбет излезе и потърси иконома, който се съгласи да уреди необходимото, но дъхът му секна, когато научи какво още иска Корбет.

— Душата му вече е при Бога — отвърна Корбет. — Направи каквото те помолих, братко. И между другото, започне ли угощението и храната вече е поднесена, нека никой от вас, монасите, да не се приближава до къщата за гости. Дай ми дума.

Икономът понечи да възрази. Корбет вдигна ръката си и му показа пръстена на канцеларията.

— В името на своята вярност към краля, братко, стори каквото те помолих.

Монахът затвори очи, въздъхна, прекръсти се и кимна.

— Както кажеш, сър Хю, както пожелаеш.

Останалата част от деня Корбет прекара, като наглеждаше готвачите в кухнята на абатството, искаше да се увери, че трапезарията ще бъде подготвена за случая. Стъкнаха огъня. Внесоха мангали, напълнени скоро с въглища, поръсени с билки. По стените провесиха цветни тъкани. На масата в трапезарията разстлаха снежнобяла покривка, на нея поставиха голям свещник, с нови свещи по него. Ликуващия дойде, за да се види с Корбет. Представяше се за амбулантен търговец и носеше дъска, отрупана с таблички за писане, стъклени молитвени броеници, джобни ножчета, пръстени с янтар, цветни панделки, дантели, връзки, коприна, стоманени карфици, евтини накити — истински търговец на дрънкулки, от ония, които продават всичко. Корбет се видя с него в двора, преструваше се, че разглежда стоката му, докато Ликуващия разказваше, че Поклонника вече е напуснал лагера им.

— Сякаш здраво му пареше под краката — прошепна Ликуващия, — хвана по лондонския път.

Корбет се разсмя, потупа Ликуващия по рамото и се прибра в стаята си. Взе арбалет и постави в жлеба стрела, опъна тетивата, обезопаси я и го постави на стол близо до вратата. Измъкна меча си и камата, обърна ги, остави ги така, че остриетата им да проблясват на светлината. Заключи и залости вратата и поспа. Рано следобед излезе, за да се сбогува с Ранулф и Чансън.

По-късно през деня, когато камбаните възвестяваха времето за вечерната служба, гостите на Корбет започнаха да се събират в настлания с плочи двор. Той посрещна всеки на вратата и го съпроводи до помещението, което беше преобразено в малка, уютна приемна с цветни тъкани и пъстри килими, грубо скована маса стоеше в средата, покрита с блестящо бяла ленена покривка, запален свещник гореше ярко и разпръскваше мрака. Въглищата в мангалите пламтяха, а в огнището огънят пращеше весело. Корбет се държеше ведро, на всеки от гостите предложи малка чаша вино с подправки, преди да ги заведе до местата им на масата. Готвачите бяха дали най-доброто от себе си. Корбет следеше каната с вино да стигне до всеки. В началото атмосферата беше студена, дори враждебна. Когато обаче поднесоха зелената супа с бадеми, следвана от задушени в ейл стриди, раци, свинско с яйца, кълцано месо, печен петел в тъмен сос, еленско в сок от пиперки и каните с вино бяха повторно напълнени, гостите се отпуснаха. Само Касълдийн оставаше нащрек, лицето му все още беше бяло като платно, а той — притеснен и тревожен след краткия, но прям разговор с Корбет по-рано през деня.

— Сър Хю — отец Уорфелд вдигна чашата си за тост, — това е изключително любезно от твоя страна. Какъв е поводът?

— Ами, отче… — Корбет се отпусна в стола си начело на масата и стрелна с поглед лейди Аделиша, която изглеждаше прекрасно в синята си рокля, обшита с кожи. Великолепната й коса беше прибрана със скъпоценен накит и почти изцяло, но не съвсем скрита под изящен бял воал. — Защото си тръгвам.

— Тръгваш ли? — Дерош побутна настрана сребърния поднос и изпитателно погледна сър Хю. — Приключи ли с поставената ти от краля задача в Кентърбъри?

— Да, сър, приключих със задачата на краля, благодарение на един човек на име Едмънд Гроскот! Или поне това име са му дали в кръщелния купел — Корбет се разсмя. — Подвизава се под прякора Поклонника и общува с трубадури, артисти и скитници. Някога Поклонника бил престъпник, преследван от един venator hominum на име Хюбърт Фицърс. По свой хитър начин успял да открие как изглежда Хюбърт.

— И? — попита лейди Аделиша.

— В този миг Поклонника вече е получил убежище в църквата „Сейнт Майкъл“ в Корнхил, Лондон. Ще говори само с мен. Изпратих Чансън и Ранулф по заледените пътища, да го вземат със себе си и да го отведат в Тауър или Нюгейт, или да го доведат тук. Подозирам, че ще бъде Тауър. Ако времето се задържи такова и утре, със сигурност ще си тръгна от Кентърбъри. Разбираш ли, Поклонника е сменял много занаяти. За мен работят и мъже, и жени. В известен смисъл те са тайно общество, аз ги наричам ordinaires 48 48 Ordinaire (фр.) — обикновен, често срещан, всекидневен. — Бел.прев. . Събират истински дреболии, парченца от сведения, късчета и отрязъци. Поклонника е един от тях и си заслужи защитата.