Пол Дохърти - Храмът на смъртта

— Господарю — попита го оръженосецът, — какво можем да направим?

— Бийте се и се молете! — отсече Мемнон, докато слагаше шлема си. После смушка коня си и препусна в галоп.

Сега македонската армия се намираше на тъмния глинест бряг на реката. Мъжете гледаха студената вода, облизваха сухите си устни и страхливо надничаха отвъд. Виждаха само глинестия бряг, обрасъл с храсти и малка горичка. Александър, заобиколен от пълководците си, гледаше и чакаше. Някъде из редиците някой запя химн. Александър изпрати вестоносец да въдвори тишина. Последното вино беше изпито, царят направи възлияние и загледа как попива в калта. Погледна Теламон, който също си беше сложил шлем и ризница, а през врата и рамото си беше преметнал боен колан с меч.

— Няма нищо по-величествено от армия в боен строй!

Теламон не можеше да не се съгласи. Александър, заобиколен от командирите на армията, стоеше върху малко възвишение — отляво се простираше цялата армия — десет хилядна пехота и петхилядна конница.

— Персите са горе-долу също толкова — обяви Александър, сякаш беше прочел мислите на Теламон. — Около дванадесет хиляди конници и пет хиляди гръцки наемници. — Царят вдигна възбудено юмрук. — Искам да видя как ще маневрират.

Тих шепот се понесе из редиците. Теламон погледна през реката и сърцето му замря. Персийската армия се движеше сред дърветата, ред след ред ярко облечени конници, чиито брони блестяха на късното следобедно слънце. Те непрекъснато прииждаха и се разгръщаха, за да посрещнат македонците. Александър едва сдържаше възбудата си.

— Вижте, вижте какво правят! — възкликна той. — Ще се опитат да ни обходят. — Царят се обърна към един от прислужниците. — Иди и кажи на Аминт, Птолемей и Парменион да разгърнат още строя. Предупреди Парменион да наблюдава внимателно противниците си.

Силен рев се надигна от редиците на противника, когато се появи група разноцветно облечени воини. Те се промъкнаха през редиците на персите и препуснаха покрай брега на реката. После спряха и се загледаха към Александър и групата край него.

— Арсит! — прошепна Александър. — Казват, че се облича като жена, но се бие като дива котка. — Острият му поглед оглеждаше вражеските пълководци. — Мемнон е там… О, слава на боговете! — Очите на царя заблестяха от вълнение. — Не мога да повярвам!

— Какво има? — попита Теламон.

— Клеоне, бих те разцелувал! — прошепна Александър. — Не виждаш ли, Теламоне? Гръцките наемници не се виждат никъде. Персите сигурно са ги разположили в тила. — Царят вдигна ръка, сякаш поучаваше група новобранци. — Никога не разполагайте пехотата зад конницата. Тя трябва да е отпред и конницата да я подкрепя, а не обратното.

Сега персийският строй се беше разгърнал напълно, за да заеме позиция — многобройни редици мъже, стена от цветове, блестящи щитове, лъскави шлемове, цвилещи коне, които пристъпваха напред-назад, завладени от възбудата на ездачите си. Вятърът донесе през реката слаби викове, звук на тръби, дрънчене на сбруя и смразяващото стържене на оръжия, които се изваждат от ножницата.

Теламон погледна към тяхната армия, разноцветните шлемове на щитоносците, фалангистите, тесалийците и траките. Хвърли поглед през рамо. Аристандър беше пристигнал пеша, заобиколен от Хора — келтските наемници бяха въоръжени с големи овални щитове; някои носеха мечове, други двуостри брадви.

— Колко е тихо! — прошепна един от пълководците на Александър.

Разгърнатата персийска конница гледаше мълчаливо към македонците. Единственото движение в македонския строй беше далеч вляво, където мулетата теглеха ужасяващите бойни машини — катапулти, балисти и огромни прашки.

Речният вятър отнесе прахта. Беше кротък пролетен следобед, огрян от залязващото слънце; Граник бавно течеше в чакълестото си корито. Над тях кръжаха и пищяха птици. Слънчогледи и цветя, смачкани под копитата на конете и тежките сандали на войниците, къпеха бреговете на реката с аромата си.

Сега вече нямаше възбуда и напрежение — само странна неподвижност, сякаш армиите, изправени една срещу друга, се чудеха дали трябва да започнат тази кървава игра. Във въздуха внезапно проехтя глас, един от войниците на Александър в централната фаланга изля поток от обиди към брега. В отговор един персиец слезе бавно с коня си до брега.

— Какво правите? — извика той. — Къде сте тръгнали в земите на Великия цар? Имате ли позволение от него? Поднесохте ли му почитанията си? Вижте се! Мъже в женски фусти! Имам съобщение за вас. Ако оставите оръжията си, ще ви напляскаме по дупетата и ще ви пуснем да си ходите!