Пол Дохърти - Храмът на смъртта

— Ще изчакаме — нареди Александър. — Да видим какви грешки ще направи Арсит.

Персийските пълководци бяха объркани. Разузнавачите им бяха донесли новини за бързото придвижване на Александър, и че той заема вече позиции. За тях беше трудно да постигнат подобна скорост — Арсит още даваше заповедите си, които се осъществяваха трудно поради лошата връзка между отделните части. Конницата се простираше в осем дълги редици, предвождани от командирите и племенните вождове. Дължината на редиците достигаше около два километра и половина — истинска дъга от стомана, шарени дрехи, знамена и цвилещи коне. Въздухът кънтеше от изкрещяваните заповеди и сигналите на тръбачите. От време на време подобни звуци се носеха през реката откъм лагера на противника.

Мемнон седеше на коня си и онемял гледаше Арсит. Лицето на сатрапа беше скрито от шлема му с широките плетени предпазители за ушите и бузите.

— Господарю, това е лудост! — възкликна Мемнон. — Александър се движи твърде бързо. — Той посочи към слънцето, което започваше да се спуска на запад. — Ти очакваше да направи лагер, за да пренощува, но той не постъпи така. Сега сме напълно…

— Върховното командване е мое — отсече Арсит. — Персийската конница ще напредне през дърветата, за да заеме източния бряг на Граник. Александър трябва да пресече и ще се провали.

— Ами моите гърци! — възкликна Мемнон и се протегна, за да сграбчи за гривата коня на Арсит.

Персиецът ядосано дръпна юздите си и обърна коня си. Помощниците на сатрапа гневно погледнаха Мемнон и посегнаха към мечовете си.

— Това е нечувано — молеше го гъркът. — Гърците ми трябва да бъдат в средата, поразяваща фаланга копиеносци. Те ще задържат македонците.

— Чу заповедите ми — хладно му отвърна Арсит. — Ще минем през дърветата. Ще разположиш хората си на височината зад персийския строй. Те няма да заемат почетното място!

— Не става дума за това! — изкрещя Мемнон. — Когато македонците се заизкачват по брега…

— Ще бъдат засипани с копия — прекъсна го Арсит. — Въпросът е приключен.

Сатрапът обърна коня си. Заехтяха заповеди. Тръбите засвириха, знамената бяха свалени и персийската армия потегли през дърветата към брега на реката.

Един от висшите военни препусна назад към мястото, където Мемнон стоеше неподвижен и гледаше невярващо към фалангата гръцки наемници, готови за битка — тъмно каре от копия, щитове и шлемове.

— Господарят Арсит ви приветства — каза конникът. — Кани ви да се биете с него на почетното място в центъра.

— Ще дойда.

Конникът се отдалечи в галоп. Мемнон дръпна юздите и бавно отиде при Омерта и помощниците му, които стояха пред фалангата.

— Знаете какво да правите!

Мемнон погледна Омерта и помощникът отвърна на погледа му; очите му блестяха през цепнатините на украсения му с пера коринтски шлем.

— Това е лудост! — прошепна Омерта.

— Това е, защото не ни вярват — отвърна Мемнон. — Омерта, бъди внимателен, задръж хората тук. Ако персийският строй се разкъса, отстъпвай само по тяхна заповед. Не мърдай без одобрението на Арсит, иначе могат да те заподозрат в предателство.

Омерта вдигна копието си за поздрав. В отговор Мемнон протегна ръка и погледна строените фаланги на наемниците.

— Знаете къде е позицията ви! — извика той. — Ние сме се били и преди с македонците и сме ги побеждавали!

Възторжен рев посрещна думите му, докато се предаваха от колона на колона.

— Заемете позиция и чакайте следващите заповеди! — извика Мемнон. — Не мърдайте нито напред, нито назад!

Сълзи пареха в очите му. Опита се гласът му да прозвучи твърдо, но окуражителните му думи звучаха кухо. Усещаше как слънцето прежуря, дочуваше писъка на птица, която се виеше над поляната, далечното жужене на пчели. Неговите хора го наблюдаваха внимателно. Беше му трудно да ги заблуди. Бясното биене на сърцето му и буцата в гърлото не му позволяваха да продължи речта си. Вдигна ръка за поздрав и обърна коня си. Яздеше, заобиколен от военачалниците си, към персийския строй.

— Не знам защо ни подозират толкова — прошепна си той. — Само ако знаех! — Задържа коня си и погледна през рамо към фалангата, която сега бавно се движеше напред. Искаше му се да се върне и да заповяда на хората си да се обърнат и да се махнат колкото се може по-далеч оттук, но това щеше да се хареса на Арсит — щеше да бъде доказателство, че на гърците не може да се вярва и Мемнон не бива да се ползва с благоволението на Великия цар. Тогава с Мемнон ще бъде свършено, а наемниците му ще бъдат нападнати от македонци и перси едновременно. Жребият беше хвърлен. Мемнон взе шлема си от оръженосеца.