Пол Дохърти - Храмът на смъртта

— Ако беше персиец — извика Птолемей, — къде би се установил?

— Ако бях персиец — отвърна Александър сред бурния смях на приятелите си, — нямаше да го има Македонеца!

Горещината се засилваше. Разузнавачите се връщаха на тълпи. Носеха точни сведения — персите били от другата страна на Граник и заемали позиция. Александър нареди на армията си да спре. Обозът се придвижи напред и оръжията бяха раздадени. Фалангистите взеха сарисите и нахлупиха плоските си шапки. Щитоносците сложиха броните си, взеха щитовете, мечовете и копията си, нахлузиха фригийските си шлемове и се строиха. Александър сложи бойното си облекло — настояваше това да са великолепните шлем, ризница, фустанела, наколенници и щит, които беше взел от храма на Атина в Троя. Сега шлемът беше украсен с бяла конска грива. Огромният Клит възрази:

— Персите ще те видят и ще се устремят към теб. Господарю, трябва ли да се перчиш като паун?

През последните дни подозренията на Теламон относно заговора се задълбочаваха. Беше го обсъждал многократно с Касандра и вече имаше теория. Понякога улавяше Александър да го наблюдава с крайчеца на окото си. Теламон подозираше, че царят знае истината. Той беше буен, шумен и величествен както винаги — дори още повече. В своята сребърно-златна броня, пурпурна наметка и великолепен шлем Александър със сигурност щеше да привлече към себе си всички персийски атаки. Царят се приведе и хвана ръката на Теламон.

— Ще яздиш ли редом с мен? Както в Миеза?

— Затова ли ме повика тук?

— Липсваше ми, Теламоне, още откакто си отиде. Ти винаги беше искрен, не лукав като Селевк или злорад като Птолемей.

Царят не обръщаше внимание на суматохата и напрежението наоколо — мъже се въоръжаваха, шепнеха молитви, сбогуваха се с другарите си, казваха си един друг какво да предадат на близките си, ако не оцелеят.

— А баща ми? — попита Теламон. — Винаги съм искал да знам. Защо се промени той?

— И ме питаш точно сега? — пошегува се Александър. — Отговорът е — заради онова, което се случва в този момент. Баща ти се умори да пролива гореща кръв, от клане, от ужаса на битката.

— Но не и ти, господарю, нали?

Александър поклати глава, събра юздите в една ръка, а с другата приглади кожата на леопардовата покривка върху гърба на коня си. Лапите на кожата висяха надолу с оголени и нарочно лъснати нокти.

— Аз не, Теламоне — прошепна Александър. — Славата и пожарът са моята стихия!

Царят заби пети в хълбоците на коня си. Аристандър беше изчезнал. С Клит отдясно и Теламон малко зад него вляво, Александър препусна покрай колоната, давайки заповед за по-бързо придвижване. Армията вече се беше подредила. Ескадрон след ескадрон конници — хетайрите, тесалийците, траките, различните пехотни полкове и отряди. Критски стрелци с лък и прашка и агриански пехотинци. В сърцето на македонската армия щитоносците и фалангистите носеха вдигнати дългите сариси и маршируваха с ускорена стъпка. Свиреха тръби, бойната линия се разгръщаше от пътя към полята, които се спускаха към река Граник. Теламон погледна назад. Касандра беше с обоза. Беше й дал точни нареждания какво да прави, ако нещата се объркат. Жребият беше хвърлен — той беше с Александър и щеше да остане с него в живота или в смъртта.

Македонците стигнаха обраслия с тръстика речен бряг и бързо се разгърнаха. Парменион с конницата и един смесен отряд щитоносци и копиеносци командваше левия фланг. Птолемей, Аминт и Сократ предвождаха централните отряди от фалангисти и щитоносци. Александър, заедно с царския конен ескадрон на хетайрите, подкрепян от два батальона щитоносци и същия брой фалангисти, командваше десния фланг.

Царят наблюдаваше всичко от един малък хълм, заобиколен от тръбачи и вестоносци.

— Припомнете си какво ще правим. — Той посочи строя. — Отляво Парменион! В центъра Птолемей, Аминт и Сократ. Аз съм отдясно! Ние сме чукът, центърът е наковалнята, левият фланг е огънят. Да преминем реката!

Придружен от приближените си военачалници и свитата си, включително и Теламон, Александър се спусна по хълма през редките върби, прещип и храсти към коритото на реката. Граник течеше лениво в своето сиво-бяло каменисто корито.

— Добре! Отлично! — промърмори Александър. Не е много дълбока.

— Широка е тридесет метра! — прошепна някой наблизо.

Теламон погледна отвъд реката и сърцето му замря. От другата страна се издигаше стръмен глинест бряг, а малко по-нататък се виждаха дървета и храсти, които щяха да затруднят всяка атака.