Пол Дохърти - Храмът на смъртта

Персиецът леко наклони глава, сякаш очакваше отговор. Един македонец от фалангата изтича напред. Обърна се с гръб към врага, вдигна фустанелата си и я развя под смеха на другарите си, някои от които взеха камъни и ги хвърлиха напосоки през реката.

— Време е! — заповяда Александър. — След мен!

Той сложи шлема си и препусна надолу по брега покрай македонския фронт. Теламон и другите нямаха избор, освен да го последват. Лекарят беше доволен, че се движи, че усеща речния вятър. Александър препускаше отпред с вдигнат меч, бронята и шлемът му блестяха и той наистина приличаше на бог. Не яздеше своя любим Буцефал, а здрав боен кон. Всяка част, покрай която минеше, вдигаше копия, удряше с мечовете по щитовете си и го поздравяваше с македонския боен вик, възхваляващ древния бог на войната.

— Айналис! Айналис! Айналис!

Викът се понесе из речната долина. Теламон виждаше взрените очи, покритите с шлемове лица, усещаше мириса на кожа, острия мирис на пот, виждаше страха и смелостта в множеството очи и лица. Минаха покрай щитоносците, които удряха с оръжията в чест на своя цар. Стигнаха центъра, където бе Птолемей. Лицето му под бронзовия шлем бе спокойно и цинично. Сократ се мъчеше да укроти коня си. Аминт, командир на елитния отряд от щитоносци изрева бойния вик, за да се освободи от напрежението и възбудата, която го изпълваше. Най-накрая стигнаха лявото крило на македонската армия, командвано от Парменион, ветеран от множество военни походи. Той също беше учуден от грешката на персите и заяви, че не вярва на очите си.

— Наемниците трябваше да бъдат там, царю — посочи той центъра на персите. — Кой знае? Може да са се отказали от тях.

Но Александър вече не се интересуваше от нищо друго, освен от бойния си план. Той стисна китката на Парменион.

— Знаеш какви са заповедите ми. Не отстъпвай. — Той посочи към катапултите и балистите. — Когато нападението започне, не ги използвай. Не принуждавай десния фланг на персите да се движи.

— Разумно ли е това?

Александър, който вече обръщаше коня си, направи рязко движение с ръка. Препусна обратно покрай строя и спря в центъра.

— Сократе, ти тръгваш пръв. Два конни ескадрона. Кажи им да вдигнат колкото се може повече шум. Вземи отряд копиеносци и помощни части. Аминте, последвай ги с отряд щитоносци — те ще укрепят позицията ни. След тях да тръгнат фалангите — Птолемей, това е твоя грижа.

— Царю — възрази Аминт, — трябва да прекосим реката. Наистина е плитка и течението е слабо, но после трябва да се изкачим по брега. Персите ще хвърлят копия.

— Нека хвърлят! — В студения глас на Александър се долавяше потиснат гняв. — Но ако смяташ, че не можеш да се справиш…

— Не, не! — Аминт поклати глава и отново сложи шлема си.

Александър се наведе и го погали под брадичката.

— Движете се косо вдясно — прошепна той. — Не се отчайвайте, не се огъвайте. Ще се справите. Сократе, тръгни пръв и пресечи направо. Аминт те следва и се движи малко по-вдясно. Успокой се, Аминте. Персите нямат пехота, имат малко стрелци, които носят по две копия. След като ги хвърлят, трябва да извадят мечовете си и да се приближат към вас. — Под шлема лицето на Аминт се разтвори в усмивка.

— Те не могат да нападат — добави Александър. — Конете им ще се пързалят, ще се блъскат, ще се спъват. Ездачи ще падат. Чакай сигнала ми. Накарай ги да почувстват гнева на Хадес в пълната му сила.

Александър се отправи отново към малкото възвишение. Направи знак на тръбача и тогава прозвуча дълъг пронизителен сигнал — знак за атака. Тръбачът на Сократ му отговори. Див рев се понесе из македонските редици, когато Сократ поведе ескадроните си към водата. Някои от персите, неспособни да сдържат вълнението си, препуснаха към водата, нетърпеливи да влязат в бой с врага. Хората на Сократ се разпръснаха ветрилообразно. Движението на тази многобройна войска вдигна кални пръски наоколо. Чу се нов сигнал. Аминт поведе своя пехотен отряд във водата. Те не тръгнаха по следите на Сократ, а оформиха клин и се изнесоха косо вдясно. Персийският командир забеляза това и започна да придвижва силите си, за да ги посрещне.

Отрядът на Сократ достигна другия бряг и беше посрещнат с дъжд от копия. Падаха коне и ездачи, животните цвилеха и ритаха. Теламон видя как един от тях беше ритнат от копито. Той падна в реката, тялото му се въртеше и гърчеше, докато плаваше по корем покрай другарите си и се опитваше да се изправи.

Тук-там хората на Сократ успяха да се изкачат на брега, само за да бъдат нападнати от персите, които се спускаха към тях, море от блестящи ками, които горяха от нетърпение да ги отблъснат. Във въздуха отекваше дрънчене на метал, конско цвилене, викове и крясъци на мъже. Един кон, чийто ездач беше обезглавен, но някак се беше заплел в юздите, се хвърли в реката, препъна се и падна, захвърляйки страховития си товар. Чистата вода на Граник стана алена. Трупове се носеха по течението. Мъже с покрити от кръв лица крещяха за помощ.