Пол Дохърти - Храмът на смъртта

Александър му се извини с поглед.

— Какво ще препоръчаш?

Теламон хвана брадичката на момичето и завъртя главата му.

— Кажи ми — помоли го той тихо, — от какво се боиш.

— От тъмнината.

Долната устна на младата жена потръпна. Говореше гърлено, но Теламон я разбираше. По време на изгнанието си беше работил известно време в Тесалия.

— Какво му е на мрака?

— Там бродят Фуриите. Чудовища, които като змии пропълзяват по кожата ми. — Тя притисна бузата си. — И писъците. И струящата кръв. Чудовището протяга лапа, за да ме хване. И… — Тя затвори очи и подсмръкна. — Подземието, ужасните гледки, гадната миризма.

После тя замлъкна, загледана в масата.

Теламон свали чантата от рамото си и я отвори. Внимателно разгледа стъклениците, поставени в малките джобчета, извади една и стисна ръката на момичето.

— Сега ще те приспя — каза й той. — И ще спиш много дълго време.

— И какъв ще бъде ефектът? — любопитно запита Александър.

— Ще позволи на тялото и ума й да починат. Ще освободи душата й от виденията. Понякога ще се събужда с писък, но после отново ще заспива.

— Женско лекарство — промърмори Леонт.

— Не, съвсем не. — Теламон измъкна запушалката и внимателно помириса съдържанието. — Всъщност е лекарство за войници. Царю — обърна се той към Александър, — срещал ли си войници, изгубили ума си от ужаса на битката?

— Луди — кимна царят. — Не стават за нищо.

— Те са изгубени в лабиринта на собствения си ужас — обясни Теламон. — Въртят се в кръг и отчаяно търсят изход. Не могат да заспят, а колкото повече мислят, толкова повече се отчайват и състоянието им се влошава.

— Чувал съм за това — намеси се Пердикъл. — Наричат го дрямката на Асклепий, съня на забравата.

Теламон се съгласи.

— Виждал съм мъже да спят по седмици, дори месеци. Това е всичко, което правят — спят, ядат и пият.

— И успяват ли да се излекуват? — Сега гласът на Леонт не звучеше толкова самоуверено.

— В някои случаи. Но признавам, понякога…

— Сънят е брат на смъртта — намеси се Антигона. — Те никога не се събуждат.

— Точно така е, господарке. А сега може ли да получа малко вино?

Антигона отиде към дъното на палатката и се върна с бокал с релеф на сова, пълен с вино. Опита го, намигна на Теламон и му го подаде, сякаш бяха влюбени. Теламон опита виното и се намръщи — беше силно и тъмно.

— От лозята на Хиос — обясни Антигона.

Лекарят отново отпи. За себе си реши, че ако участва в безумните походи на Александър, когато започнат убийствата и раняванията, това вино ще бъде използвано за облекчаване на болките и почистване на раните. Докато останалите го наблюдаваха, той изсипа прашеца във виното и го разбърка с абаносова бъркалка, която извади от чантата си. После взе бокала и накара момичето да пие. То отказа.

— Нека опитам аз — предложи Антигона и взе чашата.

Теламон се отдръпна. Жрицата отпи от виното, за да поощри пациентката. Опита да й даде, но момичето се сви и поклати глава. Антигона остави чашата на масата. Опитаха и другите, но никой не успя. Теламон се наведе и внимателно повдигна главата на младата жена.

— Затвори очи — подкани я той. — Представи си, че се връщаш у дома.

Бледа усмивка заигра на устните й.

— Това вино ще те заведе у дома. То е вълшебно и ще се почувстваш по-добре.

Теламон взе чашата от Антигона и този път момичето отпи. Лекарят остави виното пред него.

— Не можем да направим нищо повече — каза той.

Александър бързаше да си тръгне. Антигона промърмори нещо за погребение. Теламон прибра стъкленицата в медицинската си чанта и я затвори. Всички тръгнаха към изхода на палатката.

Там Теламон се обърна. Сега младата жена държеше чашата в двете си ръце и се взираше във виното, сякаш това бяха водите на Лета, реката на забравата.

— Ще го изпие ли? — попита Александър.

— Ще го изпие — обяви Теламон. — После ще заспи като дете, с глава върху ръцете. Или пък ще си легне.

Той огледа опустялата палатка и се усмихна тайно. Дори тук, в този военен лагер, можеше да долови, че обитателите са жени — беше по-чисто, по-свежо, имаше различни лични вещи, всичко беше подредено. Спомни си обляната в слънце стая на Аналу в храма на Изида и усмивката му изчезна.

— Ще бъде ли в безопасност?

— Ще бъде — увери го Александър. — Ще завържат платнището на палатката здраво — дори червей няма да може да се промъкне отдолу. А отпред има стражи.

Присъединиха се към останалите. Пердикъл и другите лекари си шепнеха нещо. Те ги поздравиха и си тръгнаха. Александър заговори Антигона. Сега царските телохранители ги обграждаха, свирепи и заплашителни с коринтските си шлемове, от които се спускаше украса от конски косми чак до плещите им. В тъмното те приличаха на създания на мрака, защото лицата им бяха почти напълно скрити от широките ивици метал, които предпазваха носовете и бузите им. Не говореха, единствено дрънченето на оръжие издаваше присъствието им.