Пол Дохърти - Храмът на смъртта

Теламон не разбираше защо Александър е трябвало да казва на някого за неговото пристигане. Промърмори съболезнованията си и се загледа в трупа, който беше увит в ленено платно и покрит с импровизиран покров. Александър поиска чаша вино. Взе я, застана до горната част на ковчега и тържествено я вдигна като жрец, извършващ жертвоприношение на олтар.

— Моля се — каза той със силен глас — сянката на този мъж да прекоси спокойно реката на смъртта. Ще му даря медени сладки, с които да нахрани Цербер. Ще платя за лодката на Харон и аз, Александър Македонски, се кълна, че ще потърся възмездие за пролятата кръв. Кълна се в присъствието на жрицата на Атина и клетвата ми е свещена!

Александър отклони поглед встрани. За миг Теламон долови язвителна насмешка в очите му.

— Личният ми лекар Теламон, син на Марголий, македонец по рождение и възпитание, ще разследва причината за смъртта на този човек.

Александър наведе чашата, отпи дълга глътка и я подаде на първия от опечалените. Докато виното преминаваше от ръка в ръка, царят извади кесията си и изтърси от нея сребърни монети, които проблеснаха в светлината на маслената лампа. Сложи ги до главата на трупа.

— Царю! — Един войник, пренебрегвайки бдението, беше вдигнал покривалото на палатката. — Добре ще е да дойдеш веднага.

Александър изскочи навън. Теламон, Критий и жрицата го последваха. Царят дръпна войника настрана, сложи ръка на рамото му и внимателно заслуша онова, което той му шепнеше. После щракна с пръсти към Теламон и забърза нанякъде. Отново влязоха в ограждението, предназначено за царя. Платнището на палатката на Антигона беше вдигнато, в преддверието гъмжеше от войници. Теламон последва Александър, който си пробиваше път. Младата жена, която бяха оставили на масата, сега лежеше на пода като неспретната купчина дрехи. Пердикъл и Леонт седяха и я гледаха.

— Мъртва ли е? — попита Александър.

— Отровена — отвърна Леонт и се вторачи предизвикателно в Теламон.

Без да му обръща внимание, лекарят забърза към момичето. Вдигна чашата от вино. Тя беше празна. Младата жена лежеше присвита, но когато вдигна ръката й, Теламон усети, че е вкочанена. Обърна трупа. Лицето й беше бяло като платно, със странни петна на скулите. Теламон потърси пулса й, но напразно. Кожата й беше студена и лепкава, а скованите й мускули издаваха всичко. Загледа се със съжаление в полуотворените очи, в добилите леко лилав оттенък клепачи, от които сякаш щеше да рукне кръв. Устните й бяха безкръвни, почти бели, челюстта — здраво стисната.

— Какво е станало? — попита Александър.

— Отрова. — Теламон стана и изтри лицето си. — Била е отровена. Умряла е като Сократ, изпила е нещо подобно на бучиниш. Парализа, обездвижване на крайниците, задушаване.

— Първата ти пациентка тук — промърмори Леонт.

Теламон взе чашата и я подуши.

— Някой е влизал в палатката, след като излязохме.

— Това е невъзможно! — възрази капитанът на стражата. — Говорих с часовоя. Огледайте се! Никой не е идвал тук. Стражът чул движение, последвано от издрънчаване. Когато вдигнал платнището, младата жена била на земята, както я намерихте.

Теламон отиде да огледа каната с вино, но това беше само преструвка, начин да прикрие смущението си от бързината и лукавството на убиеца.

— Сигурен ли си, че е отрова? — попита Пердикъл.

Седнал в палатката на лекарите, Теламон поклати невярващо глава. Александър си беше тръгнал, след като нареди трупът да бъде отнесен и даде заповеди новата палатка на Теламон, близо до неговата, да бъде приготвена. Двете спътници на Антигона, Селена и Аспазия, се съгласиха да облекат тялото, за да може да бъде занесено заедно с трупа на водача на голямата погребална клада, издигната на върха на скалите. Теламон внимателно провери виното, чашата и масата, но не намери и следа от някакъв отровен прах. Бокалът беше изпит до дъно, ароматът на вино и опиат беше толкова силен, че прикриваше всичко друго. Погледна към Пердикъл. Атинянинът тъжно отвърна на погледа му.

— Едва ли може да се нарече добро начало — промърмори Теламон. — Леонт беше прав — първата ми пациентка умря, преди да е минал и час. Но как? — Той стана и започна да обикаля из палатката. — Жрицата наля виното. Видях я да носи чашата. Другите я докоснаха, но ако някой беше сипал отровата от пръстен или от ръката си, щях да забележа. А тя е мъртва. — Той се завъртя. — Сигурен ли си, че никой не е влизал в онази палатка, след като тръгнахме?