Пол Дохърти - Храмът на смъртта

Царят се изправи и леко се олюля. После направи знак към лежанката вдясно от себе си. Един прислужник поведе Теламон натам. Александър стисна ръката на лекаря, после го притегли и го целуна по двете бузи.

— Внимавай какво говориш! — предупреди го той. — Всички са много пияни, само аз се преструвам на по-пиян, отколкото съм. — После се разсмя, отблъсна Теламон и се върна на мястото си.

Лекарят се настани удобно и се огледа. Повечето от царските сътрапезници изглеждаха, сякаш са дошли направо от учение. Само Александър беше чист и спретнат, както винаги. Русата му коса, внимателно сресана и намазана с благовонни масла, беше разделена по средата, бретонът беше залепнал за потното му чело. Беше облечен в снежнобяла, поръбена с пурпур туника, дълга до коленете. На краката си носеше златни сандали, а пръстените по ръцете му проблясваха в мрака. Теламон се загледа в красивия аметист, който висеше на сребърна верижка около врата на царя.

— Подарък от майка ми — обясни Александър. — Казва, че ако го сложа във вино, ще ми покаже дали в него има отрова.

— Можех да го използвам тази вечер — каза Теламон.

— Майка ми е изпратила съобщение — продължи безгрижно Александър. — Не беше много доволна от разговора си с теб. Но както е казал поетът „Единствената радост на жената е да може да изкаже мъките си.“ Той вдигна чашата си към Теламон. — Да благодарим на боговете, че майка ми е далеч оттук, а? Много я обичам, но настроенията й се променят толкова бързо, колкото шарят очите й.

— За какво си шепнете? — провикна се Птолемей. — Теламоне, къде беше? Защо напусна горите на Миеза? Защо не отрасна с нас, за да станеш воин? Не би ли искал да станеш воин, Теламоне?

— А ти не би ли искал? — отвърна Теламон.

Птолемей се канеше да му отговори, но прислужниците шумно влязоха. Очевидно се наблягаше главно на пиенето — храната не беше особено изискана: ечемична супа, риба, кървавица и печен заек, с доста твърд хляб и зелени плодове, откраднати от околните градини. Клит възрази високо срещу лошото вино от Евоя, затова Александър накара да го заменят с вино от Тасос. Сервираха маслини и ядки. Момичето с плодовете даде на всеки гост и по венец от мирта. После извади флейта и засвири. Птолемей дрезгаво запя, увличайки със себе си и останалите. Теламон погледна към Антигона. Тя лежеше грациозно, без да обръща внимание на похотливите погледи на Клит, като възрастна леля сред група шумни момчета. Теламон хапна малко и отпи от неразреденото вино. Антигона му се усмихна, той вдигна чаша към нея. Александър викаше нещо към долния край на масата. Теламон се възползва от възможността и прошепна на жрицата:

— Внимавай какво пиеш. Тези пиршества продължават до зори.

— Чух те — каза Александър и отново легна. Махна на един прислужник. Голямата ритуална чаша на масата пред него беше напълнена с вино. Царят заповяда всички да замълчат и призова божеството на късмета. После взе чашата и отсипа няколко капки вино на пода като възлияние. След това пи, докато останалите пееха, а после „чашата на приятелството“ започна да се предава от ръка на ръка. Това беше знак, че започва сериозното пиене. Огромна купа беше поставена пред Александър — прекрасен керамичен съд от Самос, върху който бяха изобразени група сатири, преследващи девици. Донесоха зарове. Хефестион спечели, като хвърли две шестици и тройка и пое ролята на домакин на пира.

— Две и едно — каза той.

Това беше съотношението на напитката за вечерта. Размесиха в купата вино и вода в съотношение две към едно. Напълниха чашите. Хефестион вдигна тост и Теламон, както и всички останали, изпразни чашата си наведнъж. Това беше сигнал за гостите да си починат и да поговорят помежду си. Но Александър извади камата си и почука по купата — сигнал за тишина.

— Приветствам приятеля си Теламон — започна той. — И Антигона, жрица на Атина от храма в Троя. Ще преминем Хелеспонт, когато поличбите станат добри. Главната армия ще се срещне с военачалника Парменион в Абидос. Аз пръв ще тръгна на юг към Елея.

— Какво има там? — обади се Птолемей.

— Гробницата на Протезилай.

— И кой е той?

— Теламон? — попита Александър.

— Първият грък, убит в Троянската война.

— Умен негодник! — изръмжа Птолемей.

— Ще слезем на брега при Троя — продължи Александър сухо. — Ще принесем жертви и армията ще заеме боен строй. После ще тръгнем на юг по брега. Критий чертае картите си и благодарение на жрицата Антигона имаме достатъчно водачи.