Пол Дохърти - Храмът на смъртта

Пердикъл поклати глава.

— Самият цар разпита стражата. Младата жена просто си седяла там, изпила виното и умряла по загадъчен начин. Колко петнист бучиниш е трябвал?

Теламон направи гримаса.

— Отровите са като вината, имат различна сила. Ако е бил чист и смлян на прах, са били достатъчни само няколко прашинки, колкото да се съберат на върха на пръста ти. Както знаеш петнистият бучиниш парализира крайниците. Жертвите не могат да дишат. Бързо се задушават. — Разбира се — добави замислено той, — опиатът, който й дадох, само е подсилил ефекта.

Теламон се приближи и седна на малкия кожен сандък, който Пердикъл шеговито беше обявил за „най-удобния си стол“.

— Може да е било самоубийство — отбеляза атинянинът.

— Не. — Неспокойният Теламон отново се изправи. Пък и как би могло горкото объркано създание да събере толкова ум и съобразителност, за да намери такава отрова и да я използва? Тя беше ужасена, но не искаше да умре. — Теламон се удари с юмрук по бедрото. — Разпитахме всички. Опитах виното. След това жертвата беше оставена в строго охранявана палатка, чиито кожени стени са здраво зашити. Само призрак би могъл да се промъкне вътре.

— Някога правил ли си дисекция на труп? — попита Пердикъл.

— Няколко пъти в южна Италия. В този случай няма нищо да докажем. Само ще потвърдим диагнозата. Горката жена е страдала достатъчно. Александър ще трябва да дава обяснения на семейството й.

Теламон беше бесен. Бяха го изиграли много хитро. Влезе по-навътре в палатката. Клеон спеше дълбоко на походното си легло и хъркаше като прасе. Теламон седна на другото легло. Свали тежката вълнена наметка на Пердикъл, чийто ръб беше опръскан с кал и започна да почиства мазните ечемични люспи, залепнали за вълната. Загледа мрачно калните си сандали, захвърлени в най-далечния ъгъл на палатката. Потърка между пръстите си една ечемична люспа. Разтревожен, Пердикъл дойде и седна до него. После посочи Клеон.

— Завиждам ти, че си имаш собствена палатка. Аз трябва да спя с него. Не съм виждал човек да спи толкова много, като бебе, което няма никакви грижи.

Клеон се завъртя на леглото и хвърли бърз поглед към двамата.

— Чух те. Ако ти беше изпил толкова вино, колкото аз… — Той се протегна. — Сънят на Дионисий.

Теламон изтри пръсти в робата си.

— Какво правиш тук, Теламоне? — запита Клеон със сладникав глас. — С прекрасната си репутация и странни лекарства. Защо не се разкараш и не ни оставиш на мира? — Той се надигна. — Между другото, чувал съм теорията ти за превръзките.

— Защо съм тук ли? — отсече Теламон, без да обръща внимание на заяждането с медицинските му умения. — И аз започвам да се питам. Всъщност не знам.

Чуха викове пред входа на палатката. Един прислужник се втурна вътре със самочувствието на победоносен пълководец. Направи лек поклон и посочи към Теламон.

— Палатката ти е готова, багажът — подреден и царят те чака на вечеря. По-добре ела с мен.

— Как бих могъл да откажа?

Теламон стана и последва прислужника, който умишлено въртеше бедра като жена и туниката му се вееше. Клеон извика нещо саркастично за приятелите на високи постове, но Теламон не му обърна внимание. Навън лагерът оживяваше. Ежедневната работа беше свършена, дежурствата разпределени, патрулите разпратени, стражите и пазачите на местата си. Силно цвилене откъм мястото за конете заглушаваше тракането и дрънченето на малките ковачници, където потни и изцапани със сажди оръжейници работеха до късно през нощта на светлината на огньовете. Армията беше приключила с вечерята, във въздуха се носеха ароматите на различни гозби. Войниците се връщаха при частите си, за да спят или да побъбрят край лагерните огньове. Теламон чу смесица от най-различни езици — бавния провлечен говор на гръцките наемници, пронизителното бърборене на тесалийските конници. Раздаваха се заповеди, военачалниците викаха хората си, ечаха тръби. Влязоха в ограждението, предназначено за царя. Прислужникът посочи към голяма правоъгълна палатка с боядисани платнища, спуснати над кожените стени.

— Тази е твоята — каза той дрезгаво. — Вътре ще намериш всичко.

После изчезна в тъмнината. Пред входа пазачът топлеше ръцете си над поднос с въглища. Той се усмихна и кимна, когато лекарят мина покрай него и заобиколи палатката. Приличаше на онази, в която беше убита младата жена. Той вдигна платнището и заразглежда кожите под него. Те бяха силно опънати, а дупките по ръбовете — подсилени с метални пръстени. Въжетата или вървите, които минаваха през тях, бяха прикрепени здраво за ясенови колове — поне дузина от всяка страна. Възлите бяха майсторски вързани като корабен такелаж. Теламон се наведе. Същото беше и при основата, дупките бяха по-големи заради обтегнатите въжета, завързани за колчета, забити в земята. Лекарят подръпна дъното на палатката, опънато като тетива на лък.