Пол Дохърти - Храмът на смъртта

— Искам да дойдеш с нас, Теламон! — извика му Александър. — Трябва да присъствам на едно погребение.

— Какво е това погребение? — попита Теламон и се уви по-плътно с наметката си заради студения нощен въздух.

— Повелителката Антигона — каза Александър, търкайки подметките на сандалите си в подгизналата от дъжда земя — ми доведе водачи от земите отвъд Хелеспонт. Щом стигнем Троя, ще продължим по брега, като поддържаме връзка с корабите си. Прекосявал ли си Хелеспонт?

Теламон кимна. Спомни си широките, брулени от ветровете равнини, тъмните гори от бор и дъб, буйните реки, които пронизваха местността с дълбоките си проломи.

— Удобно място за засади — каза той.

— И баща ми казваше същото. — Александър погледна към небето. — Ще вървим по крайбрежието, Теламоне, и няма да влизаме навътре. Не искам да попаднем на засада.

Той стисна ръката на жрицата. Зад Антигона двете послушници стояха като забулени статуи.

— Водачите са предвождани от Критий, бивш войник от персийската армия. Познава терена, знае къде има кладенци и речни бродове, в кой пролом или овраг може да дебне враг. Критий ще начертае карти и неговите хора ще ни водят. Те ще бъдат нашите очи и уши.

— А какво е това погребение? — попита настойчиво Теламон.

— Повелителката Антигона пристигна с водачите преди няколко дни. Снощи един от тях беше намерен върху камъните под скалите, тялото му беше мокро от морските вълни.

— Злополука? — Теламон не можеше да различи лицето на Александър в мрака, но почувства несигурността му.

— Не, кама, забита между ребрата му в сърцето. Бил е мъртъв, още преди да падне върху камъните.

Александър рязко се отдалечи. Антигона приближи Теламон и те редом последваха царя.

— Царят има голямо доверие в теб, лекарю. — Тя вървеше грациозно, подпирайки се на ръката му. Докосването й беше приятно за Теламон. Антигона му напомняше за Аналу — за нейното спокойствие, за смеха в очите й, за прямите й думи и липсата на лукавство.

— Познавам ли те? — попита той.

— Възможно е, Теламоне. Веднъж в нашия храм дойде пътешественик от земите на изток отвъд планините Хиндукуш 6 6 Планини в южна Азия, главно на територията на днешен североизточен Афганистан, на запад от Хималаите. — Б.р. . Беше брамин, от тамошните жреци. Той твърдеше, че всички сме привързани към Колелото на живота и непрекъснато се връщаме към него.

— Учението на Питагор?

— Нещо подобно — съгласи се тя и леко заби нокти в китката му. — Може би сме се срещали преди, Теламон. Казват, че когато се преродим, душите ни са същите, но отношенията различни. Може би в миналия живот съм била твоя сестра? — Тя тихо се засмя. — Или майка? — После се приведе и прошепна в ухото му. — Или дори твоя любовница?

За пръв път, откакто беше пристигнал в Сестос, Теламон се разсмя. Александър хвърли поглед през рамо, но продължи да върви. Царското ограждение още беше тихо. Когато излязоха от него, ги посрещнаха миризмите на лагера — на дим, горящ торф, вонята на мокри кожи и конски фъшкии. Новината за идването на царя бързо се разнесе. Мъжете, насядали край огньовете, се приближаваха с чашите си, за да се чукнат с него, но кръгът от телохранители държеше подобни доброжелатели настрана. Стигнаха до редица палатки и спряха пред една от тях. Теламон видя, че е от онези, в които обичайно спяха по осем войника. Пред входа гореше мангал. От двете му страни две катранени факли пращяха на вятъра. От едно въже висеше съд с вода, символ на траура, за да могат опечалените, които дойдат да посетят мъртвеца, да се пречистят на излизане.

Палатката беше охранявана. Стражът вдигна покривалото и Александър влезе. В средата на палатката имаше импровизирана носилка. Трупът, поставен с крака към входа, беше обграден от лозови клонки. До главата му стоеше роб и размахваше снопче мирта, за да пропъжда настървените мухи. Около ниската носилка бяха насядали останалите водачи. Всички бяха облечени в тъмни дрехи в знак на траур. Косите им бяха наскоро подстригани, лицата — белосани и нашарени с ярки бои. Не направиха опит да се изправят, когато царят влезе и обвинителните им погледи говореха, че смятат Александър за виновен за смъртта на спътника им.

Едър плещест мъж, облечен по-добре от останалите — в туника и мантия, привързана с бял шнур около кръста, ги поздрави. Имаше хлътнали очи и набръчкани бузи; бялата му коса беше късо подстригана като на войник. Той стисна ръката на Теламон.

— Аз съм Критий. — Светлосините му очи гледаха дружелюбно. — Ти трябва да си Теламон — царят каза, че ще дойдеш.