Пол Дохърти - Храмът на смъртта

— Животът е кратък, а науката твърде необхватна, за да бъде изучена докрай — отвърна Теламон. — Възможността е неуловима, опитът — опасен, преценката — трудна.

— Еврипид?

— Не, царю, Хипократ.

Царят се приближи до него с протегната ръка. Теламон я стисна. Александър го придърпа към себе си.

— Искаше ми се да дойдеш по-рано — пламенно каза той. — Както казва Еврипид: „Денят е за почтените хора, а нощта за крадците.“ Още ли го харесваш, Теламоне?

— Особено една от мислите му — отвърна лекарят. — Онзи ценен пасаж: „Когато боговете искат да погубят някого, първо му вземат ума.“

Александър почувства, че някогашният му приятел се напрегна, сякаш очакваше удар. Целуна го нежно по бузата и се отдръпна. Наклони глава встрани и доближи показалеца си до лицето му.

— Исках да дойдеш тук, защото имам нужда от теб. Защото ти вярвам. Но ако не искаш да останеш, мога да напълня кесията ти със злато и да те отпратя обратно.

— Би ми се искало да приема — усмихна се Теламон. — Но не мога по две причини. Първо, няма връщане назад. Второ, не ти е останало никакво злато.

Александър го сграбчи за ръката.

— Но имам работа. — Той погледна към входа на шатрата с мрачно лице и загрижени очи. — Някои хора в този лагер, Теламон, искат да ме видят мъртъв. Други искат да се проваля. Току-що пожертвах трети бик за два дни, най-добрите животни от стадото ми. И както при предишните, дробът му беше увреден. Не знам кое ще свърши по-напред — жертвените бикове или търпението ми към боговете. — Той замълча. — Искам да ти покажа нещо друго.

Александър нахлузи чифт сандали и потупа кожената чанта, преметната през рамото на Теламон.

— Носиш ли си лекарствата?

— Войникът носи меч, а лекарят — лековете си.

— Може да ти потрябват.

Александър вдигна покривалото и двамата излязоха от преддверието в студения нощен въздух. Веднага ги заобиколиха другите лекари — Теламон ги познаваше отдавна. Пердикъл го хвана над лакътя, лицето му сияеше от радост.

— Чух, че идваш, но не повярвах.

И другите се канеха да се присъединят към тях, но Александър повика един войник от стражата да ги придружава и те тръгнаха в мрака, внимателно преминавайки между палатките и шатрите, избягвайки въжетата и колчетата. Някои палатки бяха големи, други малки, но струпани наблизо — не само за по-голяма сигурност, но и в случай на нощно нападение. За вражеската пехота или кавалерия това щеше да бъде също толкова голямо препятствие, колкото и отряд стражи.

— На какво се усмихваш? — попита Александър, без да обръща внимание на брътвежите на другите лекари, които ги следваха.

— Сетих се за нашата младост — усмихна му се Теламон. — Черния Клит ни водеше на хълмовете и ни показваше къде и как да разполагаме лагера си. Впрочем, къде е този як негодник?

— Отиде да купи вино в Сестос. Ще вечеряш ли с мен, Теламоне?

Александър замръзна, когато забулена фигура изскочи от мрака. Войникът хвана меча си, но се успокои, когато човекът свали качулката си.

— Нашият човек от Таре! — възкликна Александър. — Майсторът на палатки. Готово ли е всичко?

Мъжът кимна.

— А огънят? — попита Александър.

Майсторът поклати глава.

— Не знам. Всичко, което мога да кажа — добави той скръбно, — е, че една хубава палатка беше унищожена. Кожата и въжетата са много ценни.

— Знам, знам. — Александър му направи знак да се оттегли. После стисна ръката на Теламон, както правеше, когато бяха момчета. — Това беше твоята палатка — прошепна той. — Имаш собствена. Двете помещения се запалиха, останаха само коловете и въжетата. Добре е, че ти не беше вътре.

— Злополука?

— Може би — отвърна Александър.

Теламон погледна встрани. Студеният нощен вятър охлади потта на челото му. Беше уморен след дългото си пътуване от Македония и лениво се чудеше защо палатката му е изгоряла. Подобни пожари избухваха често, но обикновено бяха предизвикани от небрежността на някой вътре. Канеше се да разпита по-подробно, когато Александър спря пред голяма квадратна палатка с остър покрив. Предницата й беше от платно, останалата част беше изработена от опънати кожи, прикрепени за колове с въжета и клинове. Стражът отпред вдигна платнището. Александър въведе Теламон вътре, другите лекари ги следваха.

Палатката не беше разделена на две, а приличаше на малка зала. В центъра й стоеше покрит мангал. На земята имаше вълнени килими, възглавници и малки лакирани масички. В дъното бяха подредени легла, сандъци, ракли, стол с висока облегалка и столчета около маса с кръстосани крака. Млада жена в проста тъмночервена туника седеше на масата и гледаше безучастно пред себе си. Други три жени, които тихо разговаряха в ъгъла, станаха и се приближиха. И трите носеха бледосини туники и мантии — цветът на жриците на Атина. Водачката им носеше бяла овчарска гега. Малка бронзова сова, символ на богинята, висеше от верижка на врата й, а пръстените й бяха гравирани със същия образ. Двете й придружителки бяха съвсем млади, тъмнокоси и с бледи лица. Жрицата, която се представи като Антигона, беше изумително красива и самоуверена; имаше морско сиви очи, продълговато мургаво лице, високи скули и пълни червени устни. Тя бегло напомни на Теламон на Олимпиада. Не се смущаваше в присъствието на Александър. Той се държеше много учтиво с нея, поклони се леко и разпери ръце като молител в храм.