Пол Дохърти - Храмът на смъртта

Младата жена се изправи и с мъка продължи напред. След завоя дъбовете отстъпиха пред широка, ветровита равнина. Блясъкът на реката привлече погледа й. На върха на хълма имаше купчина руини. Дали това, което чуваше, беше шумът на морето, което се разбиваше в скалите? Защо беше тук? Какво беше станало? Затвори очи и се залюля. Бяха й сложили гирлянда, както и на другото момиче. Смееха се и разговаряха, но после изведнъж се озоваха в мрак, заобиколени от злокобни фигури с маски на лицата. Спомняше си, че спътницата й се обърна, за да избяга; тоягата, която я удари по слепоочието, кръвта, която рукна от носа и устата на бедното момиче. После някакви ръце я сграбчиха, разкъсвайки дрехите й. Тя се опита да избяга, блъсна се в стената на пещерата и падна по очи. Твърдите камъчета израниха тялото й, но успя да стигне до входа. Навън беше здрач — затова бяха отишли там, привлечени от вида на огъня и миризмата на готвено.

Момичето започна да трепери. Не можеше да спре. Стомахът й се бунтуваше, гадеше й се. Кой знае защо руините отпред й се струваха познати. Не трябваше ли всъщност да отиде там?

Тя изостави пътеката и се запрепъва към тях. Някаква птица закръжи над главата й. Викът й прозвуча като стенание на призрак. Тя спря и вдигна поглед към небето. Беше ли си у дома? В Тесалия? Щеше ли да намери храна и вода? Дали слънцето залязваше, защото отново беше вечер? И когато мракът паднеше, щяха ли онези ужасни фигури да се появят отново? Тя се спъна, падна и ожули коляното си. Изправи се и отново пое. Виждаше разрушени стени, разбити порти. Внезапно се появи някакъв мъж — дребен, набит и плешив, като изключим кръга черна коса, която приличаше на венец. Имаше бляскави очи и чип нос. Заговори й, но тя не можеше да го разбере. Не й харесваше. Имаше похотлив вид и облизваше непрекъснато устните си като единия от онези моряци. Мъжът се приближи.

— Какво има, скъпа моя?

Сега вече тя разбра острия му гърлен говор.

— Защо си тук?

Момичето разтвори ръка и той видя малката сова от слонова кост, която държеше. Сега осъзна защо е стискала така здраво пръстите си. Преди носеше совата на верижка на врата си.

— Совата на Атина! — възкликна мъжът. — По-добре ела с мен.

Той я хвана за ръката и тя нямаше друг избор, освен да го последва из руините. Появиха се други хора, струпаха се около нея, устните им се движеха, но не чуваше гласовете им. Пред нея изникна малък храм, към който водеха стъпала. Около входа му се издигаха колони. Над него се извисяваше статуя на Атина Палада с шлем на главата. Тя я разпозна — бяха й разказвали за богинята. Мъжът я въведе вътре. Беше тъмно, но ухаеше приятно. Тя приседна и усети хладината на пода. Смътно различаваше колони и статуи. Три жени забързаха към нея. Мъжът беше отпратен безцеремонно. Преведоха я по един коридор в малка стая, в която от мангала се носеха топлина и приятни ухания. Беше ли жената, която седеше на стола отсреща, богинята? Кестенява коса, красиво лице, раздалечени морско сиви очи, усмихнати устни. Погледът й беше разтревожен, челото намръщено. Тя докосна лицето на момичето, промърмори нещо и внимателно взе совата от ръката й.

— Как се казваш? Кажи ми коя си. — Сега сивите очи бяха загрижено присвити. — Ти си една от девиците, които очаквахме, нали? Аз съм Антигона, жрица на този храм. Това са моите помощнички, Селена и Аспазия.

Имената и лицата им нищо не й говореха. Тя отново се разтрепери. Огледа се като обезумяла. Щеше да се изправи, но една от помощничките я задържа и поднесе бокал към устните й.

— Пий! — нареди някакъв глас.

Младата жена се подчини. Пресуши чашата и отново потъна — но не в сън, а обратно в ужасния кошмар и мрачната атмосфера на Хадес.

Моментът беше подбран от Аристандър, гадател и пазител на царските тайни; изгревът на Арктур през 42-та година на Олимпиадата. Александър Македонски стоеше в кръг от дванадесет каменни олтара, издигнати в чест на олимпийските богове. Свещеният кръг беше издигнат върху малък хълм на няколко километра от град Сестос и гледаше към стоманено сините бурни води на Хелеспонт.

Въпреки подготовката на Аристандър, поличбите не бяха добри. Студена вечерна мъгла нахлуваше откъм морето — мрачен облак, който заплашваше да угаси огньовете върху единадесет от олтарите. Александър вдигна ръка. Тръбачите вдигнаха тръбите си; протяжният им, пронизителен вой се понесе към водата и се върна към лагера на македонците, който сякаш стигаше чак до хоризонта. Настъпи мъртва тишина. Войските, събрани около хълма, вдигнаха очи към свещеното място, където царските телохранители охраняваха жертвоприношението. Онези, които бяха пристигнали първи, се взряха през оградата от колове, нетърпеливи да зърнат царя си. Александър Македонски, в униформата си на пълководец на царската армия, търпеливо чакаше, леко отметнал глава, загледан в тъмните, застрашителни облаци, които скриваха умиращото слънце и заплашваха да помрачат слабото сияние на луната и звездите. Очертаваше се мрачна, ветровита нощ.