Пол Дохърти - Храмът на смъртта

— Беше от крак, господарке, бедрена кост. Аз бях прав, а синът ти грешеше.

— Не обичаше убийствата, нали? Помниш ли — когато Птолемей хвана един малък дрозд и каза, че ще го принесе в жертва върху един камък, ти му извика да го пусне?

— Паметта ти изневерява, господарке. — Теламон усети, че Олимпиада се беше отдръпнала — Твоят син Александър се намеси. Удари с юмрук Птолемей по носа, той изпусна птичето и то отлетя.

— О, да. Чакай да те огледам, Теламоне. — Олимпиада го заобиколи и застана пред него, притиснала пръсти към брадичката си и зацъка с език. — Теламон в туника и мантия на лекар. Нека да установя симптомите ти. Да преценя как изглеждаш.

Тя отстъпи, сякаш преценяваше колко струва. Теламон удържа на погледа й.

— По-висок си, отколкото очаквах. — Говореше шепнешком. — Черна, къса коса. — Тя замълча. — На колко години си, Теламоне?

— На двадесет и шест.

— А вече имаш бели косми. Малко са, но така се отличаваш от другите. Не казва ли Хипократ в „Тялото“, че лекарят трябва да внуши доверие на пациента си? Караш ме да се чувствам спокойна, Теламоне. Лицето ти е тъмно, жълтеникаво, с хлътнали очи. Какъв е цветът им? — Тя се взря по-отблизо. — Светлозелени, почти като моите. Имаш късия нос на майка си. Горната ти устна е тънка, но долната е по-плътна. — Тя наклони глава на една страна, жест, който силно напомни на Теламон за Александър. — Лице на учен, потайно, но не лукаво. Мрачно, но мисля, че Теламон може да се смее! Жените те харесват. Е, Теламоне, какъв е твоят живот?

— Медицината, господарке.

— А съпругата ти?

— Медицината, господарке.

— А с какво се забавляваш? С медицина, господарке — отговори вместо него Олимпиада, имитирайки гласа му.

Тя се приближи и застана до него. Теламон видя как един от пехотинците леко се мръдна встрани, сякаш за да може да го вижда по-добре.

— Бил си навсякъде, Теламоне. В Кос, Самос, Хиос, Атина, Мемфис, Абидос, Тива в Египет…

— Дори в Тарентум в южна Италия — довърши Теламон списъка вместо нея.

Олимпиада почука по пръстена на лявата ръка на лекаря, изобразяващ Асклепий и Аполон лечителя.

— Вярваш ли искрено в боговете, Теламоне?

— Ако боговете извършват срамни дела, значи не са велики богове.

— Това някой твой афоризъм ли е?

— Не, господарке, на Еврипид.

— Ах, онзи, който говори за безсмъртната душа. Вярваш ли в живота след смъртта, Теламоне?

— „Другият живот е запечатан фонтан“ — цитира Теламон Еврипид. — В този живот имаме достатъчно проблеми.

Очите на Олимпиада се разшириха от учудване.

— Ти, лекарят, не обичаш живота? Ти нямаш нищо, освен медицината? Никаква амбиция? Никакъв покровител? Никакво желание да се издигнеш? Защо си толкова тъжен, Теламоне?

— Както казва поетът, господарке — „Най-сладките ни песни са онези, в които влагаме най-тъжните си мисли.“

— Наистина харесваш Еврипид. — Олимпиада се върна назад и седна на ръба на подиума, отпускайки ръце върху коленете си. — От всички приятели на сина ми, теб харесвах най-много. Знаеш ли защо? Защото не представляваше опасност. Ти не искаше да бъдеш пълководец. Не искаше да бъдеш войник. Не искаше да се перчиш. Обзалагам се, че жените те харесват. Имаше ли съпруга в Египет?

— Само любовница.

— И тя е умряла?

— Служителка в храма на Изида. Жрица, господарке. Един войник я насили, тя се разболя и умря. По това време не бях там.

— А войникът?

— Персийски войник. Убих го.

— Как го направи? — Олимпиада обърна глава настрани, на устните й заигра усмивка. — Отрови го? Прониза го в гръб? Или нае убиец?

Лицето на Теламон не трепна. Олимпиада тропна с обутия си със сандал крак.

— Ще ми кажеш ли най-сетне? Как го уби?

— Срещнах го във винопродавницата до улицата на сфинксовете в Тива. Проклех го. Той извади меч и ме нападна. Бях научил много в горите на Миеза.

— А, да, Черния Клит, учителят на сина ми по бой с мечове.

— Персиецът не беше много добър. Мечът му не ме улучи. Но моята кама улучи него. Точно в сърцето.

Олимпиада въздъхна и се изправи.

— И след това се върна у дома?

— Нямах избор. Персите щяха да ме разпнат край стените на Тива.

— Как е майка ти? Ами вдовицата на брат ти и детето? Разбрах, че бил жизнено момче.

Олимпиада беше придобила мрачен и смразяващ вид. Теламон почувства как дланите му се изпотяват. Царицата беше отправила своята заплаха. Само с думи, с начина, по който наблегна на „жизнено“, докато очите й останаха сурови и застрашителни.