Пол Дохърти - Храмът на смъртта

— Аз също — продължи Великият цар. — Не и докато Клеандър не падна в ръцете на Арсит. — Дарий докосна Мемнон леко по китката. — Дори да беше истина — промърмори той, — кой е Лизий, че да определя стратегията ни? Аз не искам да убият Александър и да го превърнат в герой и мъченик за цяла Гърция. Просто ще отложа неизбежното с няколко месеца, дори години. Нека Александър да прекоси Хелеспонт. Нека се срещне със съдбата, която съм му подготвил.

Лизий се опита да се вкопчи в бялата роба на Мемнон, но военачалникът се отдръпна. Погледна през рамо към Диокъл, слугата отвърна на погледа му. Беше поразен.

— Нищо не можеш да направиш — обяви Дарий и щракна с пръсти.

Фигури с черни качулки се появиха от тъмнината. Те заобиколиха Лизий, сграбчиха го за ръцете и го изправиха на крака.

— Аз ти плащах — обвини го Дарий. — Тялото и душата ти ми принадлежат. Аз съм Великия цар и главата ти е моя. Ти си дребно камъче под сандалите ми. Заведете го в Кулата на мълчанието! — нареди той. — Вържете го в клетка. Нека се люлее между небето и земята.

Лизий изкрещя и започна да се съпротивлява. Забулените пазачи го извлякоха навън.

— Докато лежиш там — изкрещя Дарий — и дълго време чакаш смъртта си, помисли си за справедливата съдба на предателите.

— Добре дошъл отново сред нас, Теламоне, син на Марголий!

— Защо съм тук, господарке?

— Защото притежаваш дара на живота. — Олимпиада вдигна глава. — А аз притежавам дара на смъртта.

— Господарке, и двете са в ръцете на боговете.

— Ти не вярваш в боговете, Теламоне.

— Господарке, вярвам в това, в което вярваш и ти.

Червенокосата Олимпиада, вдовица на Филип и майка на Александър, се засмя като момиче, смях, който не подхождаше нито на настроението, нито на външността й. Седеше пременена в морскозелената си рокля, закопчана на рамото със златна брошка във формата на главата на Медуза. Косата и продълговатото й мургаво лице бяха скрити от небесносинята качулка на наметката й; краката й бяха обути в груби войнишки сандали. На малката масичка от акациево дърво до нея имаше бокал, а до него всички пръстени, огърлици и гривни, които беше свалила от себе си, сякаш допирът им до кожата й беше неприятен. Потропа с крака и се загледа разсеяно в тавана, към образа на Бакхус, яхнал пантера.

Не си се променила, помисли си Теламон. От всички жени, които някога беше познавал, от всички хора, които бе срещал, единствено Олимпиада от рода на Молос го плашеше до смърт. Изучаваше гладкото й лице, острия нос над плътните червени устни, очите, които привличаха погледа му като очи на дива котка — блестящи, неспокойни, те се взираха в събеседника, сякаш се опитваха да изсмучат душата му. Теламон с мъка преглътна и се заслуша в дишането си. Знаеше правилата на играта: никога не показвай на Олимпиада, че те е страх. Тя се хранеше със страха. Сега играеше ролята, която си беше избрала — закачлива, кокетна, но под всичко това прозираше мрачна заплаха. Теламон имаше чувството, че участва в някоя от пиесите на Софокъл. Изкарвайки го без предупреждение от къщата на майка му, капитанът на стражата на Олимпиада любезно, но твърдо му беше съобщил, че е поканен на гости при единия от регентите на Македония.

— Защо? — беше попитал Теламон.

Командирът беше свалил шлема, изтрил потта от челото си и отместил поглед към фонтана в малкия двор.

— Защото тя иска така.

Теламон беше измил лицето и ръцете си, беше сложил нова туника и мантия, целунал майка си за довиждане и придружен от пехотинците, беше тръгнал към царския дворец. Първо го накараха да прегледа трупа, положен върху една дървена маса. След това му дадоха вино, сирене и хляб и го доведоха тук, в сърцето на двореца, центъра на паяжината на Олимпиада.

Теламон неспокойно се раздвижи на стола. Олимпиада още гледаше в тавана, отпуснала се върху дървения трон със сребърна украса. От двете страни на подиума стояха двама телохранители от пехотните полкове в пълна парадна униформа — сини шлемове с алени пера от двете страни; златните ръбове скриваха очите им; ярките пурпурни предпазители за врата стигаха малко над раменете им. Приличаха на статуи в украсените си брони, фустанели и сребристи набедреници с червени ръбове, стиснали в една ръка копията си, а в друга кръгли щитове с гравирана разярена менада 4 4 Спътница или жрица на бог Дионисий. — Б.р. със сурово лице — личния знак на Олимпиада.