Пол Дохърти - Храмът на смъртта

— А кой стои зад това убийство? — попита Арсит.

— Носят се слухове, че Олимпиада е била силата зад Павзаний. Говори се и че самият Александър е знаел за заговора.

— Но той е твърдял, че е невинен? — попита Дарий.

— Разбира се, господарю. Олимпиада обаче сложила златен венец върху отрязаната глава на Павзаний, изгорила трупа и разпръснала пепелта му върху гроба на Филип.

— И Филип не е бил предупреден?

— Получил загадъчно предупреждение от Делфийския оракул. — Мемнон неспокойно се размърда.

— „Бикът е нагизден за жертвоприношение!“ — възкликна Дарий. — „Всичко е готово. Колачът чака.“

— Да, господарю. Филип мислел, че ти си бикът.

Дарий се засмя гърлено.

— Продължавай, Мемнон.

— Александър е объркан. Той обича Олимпиада. Твърди, че една нейна сълза струва повече от хиляди думи. От друга страна деянията й го отблъскват. Тя хвърлила малкия син на Филип върху жарава и накарала майката да гледа. Младата жена полудяла и се обесила. Олимпиада е изпълнила ума на Александър със съмнения, както и с неясни мечти, че той е син на бог. Тя постоянно напомня на Александър, че Ахил е един от неговите предшественици.

— О, да, чувал съм за това — намеси се Арсит. — Александър държи екземпляр от Омировата „Илиада“ до камата под възглавницата си.

— Любимият му стих — добави Мемнон, цитирайки „Илиада“-та, е „Ахил, роден от майка — богиня“. Той се вижда като превъплъщение на най-големия гръцки герой.

— Спомена и за втора слабост — подтикна го Дарий.

— Предвид произхода му — Мемнон не успя да устои да не се присмее — Александър е разкъсван между дълбокото суеверие и неутолимото си желание да се противопостави на боговете, да покаже, че им е равен.

— Обича ли златото?

— Раздава го, все едно е пясък.

— Ами жени?

— Уважава ги.

— Шпионите ми — прекъсна го Дарий — твърдят, че има мъж — любовник. Хефестион.

Мемнон се канеше да се съгласи, когато си спомни старата пословица „Опознай истински врага си“. Гордееше се с едно — винаги казваше истината.

— Враговете му пускат тези слухове — призна той. — Други казват, че Хефестион му е като баща и е най-близкият му съветник.

— Е? — Дарий се облегна на възглавницата. — Защо идва? Заради славата?

Мемнон сви рамене.

— Заради завоеванието. За да осъществи мечтата на майка си, да докаже, че е прероденият Ахил. За да поведе свещена война срещу персийската империя на Ксеркс и Кир, за да докаже, че е бог…

— Или — добави Дарий сухо — за да докаже, че е по-велик от баща си. Значи знаем — кимна той, сякаш говореше на себе си, — че той ще дойде, но как?

— Флотата му е слаба — отвърна Мемнон. — Когато пресече Хелеспонт, ти…

— Не, не. — Дарий поклати глава. — Искам да дойде с жалката си войска, за да го притисна към гърдите си и да изстискам живота от него. Искам да покажа на цяла Гърция какво ще стане. Когато победя Александър, ще посетя Партенона в Атина, за да им покажа кой е техният господар.

— Има отрови, убийци — внезапно се обади Лизий.

Дарий не обърна внимание на прекъсването, прокара пръст по мокрите си от виното устни, а с другата ръка си играеше с ресните на една възглавница.

— Имам шпиони в македонския двор. — Той щракна с пръсти. — Мога да отнема живота на Александър толкова лесно, все едно да подрежа фитила на лампа. Но ако го направя, те могат пак да дойдат. Не, не, аз ще издебна и ще заловя този Александър, ще го преведа във вериги из цял Персеполис, а после — той посочи към краката си — моите „забулени стражи“ ще го закарат да изгние в Кулата на мълчанието. Ще разпоря трупа му от врата до чатала, ще го напълня със златен прах от съкровищницата си и ще го използвам като столче за крака.

Великият цар наведе глава. Въпреки горещината Мемнон потръпна от страх. Дарий кроеше планове и заговори.

— Спомена за някакъв шпионин! — възкликна гъркът. — Как се казва той?

— Наифат. — Дарий вдигна пръст към устните си, призовавайки към тишина. — Александър — размишляваше Дарий — ще прекоси Хелеспонт. Ще се поклони пред древния град Троя. Ще има водачи и ще напредва по западното крайбрежие на империята ми. Ще се лута като в мъгла. И тогава ще го убием.

— Как? — попита Мемнон.

Дарий не отговори. Мемнон погледна с копнеж към чашата с вино. Изведнъж осъзна какво го притесняваше. Да ядеш и пиеш в присъствието на Великия цар беше голяма чест. Те бяха четирима, а имаше само три бокала — изковани от сребро и украсени със скъпоценни камъни. Той вдигна поглед. Дарий го наблюдаваше с любопитство. После персийският цар се втренчи в някаква точка зад Мемнон. Острите черти на гърка не трепнаха. Той чу леки стъпки, разбра, че „забулените стражи“ на Дарий, придворните убийци с черни качулки, приближават.