Пол Дохърти - Храмът на смъртта

Теламон се изкашля. Олимпиада все още гледаше към тавана, затова лекарят на свой ред заоглежда мрачната стая, затопляна само от пращящия мангал и бронзовите подноси, пълни с пукащи въглища. Дали не бяха напръскани с нещо? С някакъв странно благовоние? С лаврови листа или мирта? Със сигурност не беше тамян, може би дъбови листа или смачкани листенца на лотос? Горчиво-сладкият аромат гъделичкаше ноздрите на Теламон и му напомняше на нещо. Но на какво? И изведнъж се сети, точно когато Олимпиада отмести поглед и се загледа в него. Един поглед от тъмнозелените очи на тази жена — змия, царицата-вещица, и Теламон си спомни за посещенията й в академията в Миеза. Това беше нейният аромат! Спомни си Олимпиада наведена над него, да гали с пръст бузата му и да го пита наистина ли обича нейния скъпоценен Александър.

Една фраза от „Вакханки“ на Еврипид се наби в очите на Теламон. Беше изписана на стената точно зад трона: „Дионисий заслужава да бъде почитан от всички хора. И той иска никой да не бъде изключен от това обожание.“ Олимпиада се размърда на трона и погледна зад себе си.

— Накарах художниците да го изпишат — каза тя. — Вярваш ли в това, Теламоне? Не смяташ ли, че всички трябва да пият от свещеното вино? — Тя се обърна и го погледна право в очите. — Свещената кръв на боговете, сокът от намачканото узряло грозде. Последовател ли си на Еврипид, Теламоне? Или само се възхищаваш на произведенията му?

— Предпочитам трактата на Аристотел върху пиянството.

— Аха, Аристотел. — Олимпиада се разсмя. — Това конте с тънки крака и коремче! Значи не обичаш виното?

— Не съм казал това, господарке.

Царицата продължи да го поднася.

— В шеста песен на „Илиада“-та Омир твърди, че виното възстановява тялото.

— Но пак там казва и че то изсмуква силите.

— „Не ми подхожда“ — цитира Олимпиада, потропвайки с пръсти по трона си — „да продължавам да се гневя безпощадно.“

— В такъв случай, господарке, може би ще ми кажеш защо съм тук.

Оживлението изчезна от лицето на царицата. Тя потропа с обутите си в сандали крака, взе една гривна и я наниза на китката си.

— Липсват ли ти горите на Миеза, Теламоне?

— Липсват ми приятелите.

— Липсва ли ти синът ми?

— Господарке, вече ти отговорих. Приятелите ми липсват.

Олимпиада се засмя рязко. Теламон се стресна, когато една от факлите на стената вляво от него припламна и угасна. Олимпиада го мушна с пръст.

— И така, защо си тук?

— Защото ме повика.

— Не, защо си в Пела?

— Тук съм от есента.

Сякаш отегчена от разговора, Олимпиада се изправи, слезе от подиума и тръгна към него.

— Филип е мъртъв. Моят съпруг, царят.

— Знам, господарке.

— Аз коронясах убиеца му.

— Знам, господарке.

— Не казвам, че аз съм го убила. — Олимпиада го заобиколи и застана зад гърба му.

— Не, разбира се, господарке. Ти не би убила дори муха.

Олимпиада отново се разсмя и мушна Теламон в рамото. Той се размърда неспокойно. Столът беше направен от преплетени каишки, които му убиваха през тънката възглавничка. Той се загледа в мозайката на пода — не беше много хубава, червенокосият Дионисий, яхнал гъска. Богът му напомни пияницата, който се беше опитал да го нападне в една уличка. Къде беше това? В Мемфис или в Абидос? Не можеше да си спомни. По-важно беше да прикрие страха си. Олимпиада приличаше на котка, уловила птичка. Не му мислеше злото, поне за момента. Искаше нещо. Той донякъде подозираше истината. Щеше да стане опасно, само ако откажеше. Ако Олимпиада искаше да го убие, главата му щеше да падне от раменете в мига, когато беше влязъл в Пела. Разбира се, любимият й Александър сигурно й беше оставил точни инструкции — някъде в ухаещите на благовония покои на Олимпиада имаше обковано със сребро ковчеже с три ключалки, за което само тя имаше ключове. В него вероятно се намираше свитък с имената на онези, които Александър я беше предупредил да не закача. Сигурен беше, че и неговото име е там. Александър никога не забравяше приятелите си, дори онези, които не бяха съгласни с него или решаваха да поемат по други пътища.

— Помня те, Теламоне. Ти и Александър ловяхте зайци между гробниците на Миеза. Помниш ли? Сивите плочи, високата трева? Ятата пеперуди, тишината, нарушавана само от бръмченето на пчелите? Ти винаги носеше големи сандали! Направо плуваше в тях.

Олимпиада се наведе и зашепна в ухото му. Теламон долови странния й аромат.

— Мургавият, тъмнокос Теламон. Винаги старателен. Помня те как взе костта, която кучето беше изровило от един гроб. С Александър спорехте дали е от ръка или крак.