Пол Дохърти - Храмът на смъртта

Приятелите на Александър се бяха струпали около него. Тук беше високият тъмнокос Хефестион с острото си, мрачно лице, мустаци и брада; говореше се, че „сянката“ на Александър прилича повече на семит, отколкото на македонец. До него стоеше Птолемей, загорял от слънцето, гладко избръснат и късо подстриган. Кривогледото дясно око, счупеният нос и заешката уста му придаваха постоянно подигравателно изражение. Тук беше и Неарх, дребният критянин, който се занимаваше с катапултите, каменохвъргачките и другите бойни машини. И най-накрая Селевк, висок и едър, с тежки клепачи, който мечтаеше да стане владетел на Азия.

Отляво на царя стоеше група жреци, предвождани от плешивия, тънкокрак Аристандър с изпъкнали очи и вечно течащ нос. Той играеше ролята си според очакванията. Жрец, който знаеше тайните ритуали и беше назначен от Олимпиада, за да помага с черната си магия на сина й. Те всички го наблюдаваха, докато упоеният млечнобял вол с позлатени рога и цветна гирлянда около врата тежко пристъпи в свещения кръг. Момчето, което го водеше, спря пред Александър. С малък нож царят отряза част от космите между рогата на вола и ги разпръсна върху пламъците на единия олтар. Аристандър му подаде златен бокал с хиоско вино. Александър го изля върху огъня и отстъпи. Заведоха бика до олтара, на който не гореше огън. При сигнала на Аристандър жреците се събраха около него. Един от тях вдигна ритуалната брадва и майсторски я заби във врата на бика. Той изрева и предните му крака се подвиха. Друг жрец, възседна животното, дръпна главата му назад и с един ловък удар преряза гърлото му със закривен нож. Ревът на бика се сля с виковете на зрителите, докато кръвта му се стичаше в сребърната купа, която щеше да бъде отнесена при свещения огън.

Александър внимателно наблюдаваше ритуала. Припомни си думите на делфийския оракул: „Бикът е нагизден за жертвоприношение. Всичко е готово. Колачът чака.“ Думи, предсказали смъртта на собствения му баща. Беше ли принесен в жертва Филип? Беше ли майка му Олимпиада жрицата, която го е направила? И защо е било нужно това жертвоприношение? За да предпази Олимпиада или любимия й син? И беше ли самият той невинен за пролятата кръв на баща си? Или сянката на Филип щеше да се върне от Хадес, за да го преследва и измъчва в мрачните нощни часове?

Жреците бяха повдигнали трупа на бика на олтара. Александър се опита да разпръсне мрачните си мисли, когато те разрязаха корема на животното. Той отметна качулката на бойното си наметало и вдигна ръце в молитва към всевиждащия Зевс. Вътрешностите на бика се изсипаха. Внезапно ято бръмчащи мухи закръжи над локвата кръв. Лош знак. Сърцето на Александър спря. Бяха ли мухите изпратени от Фуриите? Знак за недоволство и предстоящо отмъщение на боговете? На всички богове? Или само на един? Може би на Аполон? Или на Хера? Или пък на Посейдон, от чието благоволение Александър имаше нужда, за да преведе армиите си през Хелеспонт. Сигурно другите поличби щяха да бъдат добри. Бикът беше внимателно подбран, Аристандър беше дал точни и тайни напътствия. Царят си припомни писмата, които беше получил от Олимпиада. Божие дело ли беше всичко това или имаше човешка намеса? Всеки принц беше заобиколен от предатели и убийци, но да се провали сега, още преди да е започнал?

Заровил ръце в корема на бика, Аристандър сграбчи и извади още топлия черен дроб, пълен с гъстата кръв на животното. Остави го върху олтара и го погледна; после се обърна към господаря си и леко кимна. Александър беше получил своя отговор. Поличбите не бяха добри. От кривата усмивка на Аристандър царят разбра, че дробът е увреден и боговете не го приемат. Александър сграбчи Хефестион за ръката.

— Безполезен! — прошепна той. — Замърсен, опетнен! Давам го на боговете, но те ми го връщат. Кажи на хората, че отговорът все още не е ясен.

— И? — попита Хефестион.

— Изчистете тази мръсотия! — отсече Александър и си тръгна. Напусна свещения кръг и тръгна по пътеката между войниците си. Опита се да се усмихне и почувства облекчение, когато носителят на слънчобрана му, който бързаше след него, се спъна и падна, като предизвика смях у войниците.

— Добър знак! — извика Александър и му помогна да се изправи. — Боговете знаят, че нямам нужда от защита. И те, и вие сте на моя страна. Какво повече му трябва на сина на Филип?

Думите му, които се понесоха и отекнаха над множеството, бяха приветствани с одобрителни викове. Александър продължи напред. Внезапно почувства как сърцето му изстина. Беше ли това знак от баща му? Призрак? Или предчувствие? Почувства се уязвим. Беше излязъл от свещения кръг и никой не защитаваше гърба му. От двете му страни бяха македонските му копиеносци, но всеки от тях можеше да бъде убиец. Александър овладя импулса си да побърза. Вместо това отиде до група тесалийци и започна да се шегува с тях за дългите им коси, припомняйки подвизите им при предишните походи. Някои познаваше по име и ги разпита за семействата им, но през цялото време те задаваха един и същ въпрос. Кога ще тръгнат? Кога ще прекосят Хелеспонт?